глупаво, но дълго стихотворение

on

автор: Макс Коен


как да започна

наверно с ъгъла
на който взимах решения
стоях там и онази вечер
когато ти профуча
през любимата ми локва
очите ти ме плиснаха
и станах целия на сини петна

тръгнах след теб
за да ти държа шлифера
ако понечиш да го облечеш
след това се опитах да те захапя
с най-привлекателната си усмивка
прошепнах и няколко съгласни
за да не изглеждам перфектен
и ти научи всичко за мен

и така
до един понеделник
когато се опитвах да глътна
докосващите ти пръсти
а ти
използвайки невниманието ми
ме обърна наопаки

погледнах в огледалото
видях
че скритият в мен старец се отдалечава
към другия тротоар
а бръчките ми падат
като листа през есен
знаех
че ще се върнат след един сезон
но дотогава
дотогава

дотогава бавните ти хълбоци
ще ме обгръщат и измитат от лицето ми
цялото благоприличие
което успявам да закрепя
как да е
ще яхам часовете
които щедро ми подаряваш
дърпайки ги за реверите
докато ги разкъсам на крясъци
и други тихи звуци

ще наостря
последния си запас от чувства
за да изкопая в гърба ти
хралупа
където да идвам
когато вече няма къде да отида
така
след време
всеки път когато кажеш на някой
„почеши ме по гърба”
ще усещаш
как облизвам кожата ти отвътре
как една друга ръка се разхожда
около сърцето ти
по слабините
спира за малко зад ушите
и изсвирва няколко ноти
по устните ти
преди отново да се върне
в хралупата си

но дотогава
дотогава

емигрантска рапсодия

on

автор: Недялко Славов


Сега четеш живота си обратно.

На тридесет си - Маг с ръка, която
от мраморната шапка вади статуи.

Пред гарата блестят във жегата стопени
гофрираните вафли - ситроените -

и празния ти куфар свети като тях -
роднински задници са го полирали със прах.



Париж е вече твой, защото всеки град
лежи пред Одисей, щом носи куфар и е млад.

А там все чакат Те - случайните Елени.
Квартирите без щори, безистените

на старите олющени хотели
(те в здрача като мъртъвци са бели)



Текат въздушните течения на Голфщром.
Клошар царува във двореца на кашон.

И кафенета тракат на незрими колела.
В прозорците им - пътници. В дърветата - мъгла.

Квартални кръчми - там очи на педераст
те следват нагло, гледат те анфас

и подсъзнателно със дълги пръсти галят
високи чаши с формата на фалос.



А ти вървиш, не можеш да откраднеш
дори афиш, дори и сянка, звук на радио,

ала поглъщаш тоя град. Ти - Гаргантюа -
пасеш жените като крачещи цветя.

Със жест летящ в зиг-заг, с радар на прилеп,
ги възкресяваш нощем бронзови, красиви.



Сънуваш мраморни коне.

Движения на тичащи коне ловуваш...
Трамваят с писък във завоя те изскубва

от оня сън за детството - от дните
под летните пагоди на лозите...



Ноември е. Моне рисува със листата
на жълти точки кулата “Сен Жак”.

По нишките на светлината Лувъра -
огромен паяк - те придърпва - плуват

прозорците му отразени в Сена -
със тях и лебеди, и облаци студени.

В зелен комбинезон - усмихнат алигатор -
метача - негър спи, облегнат на мъглата.

Невидим слон с хобота си го грабва
и го издига в сенчестия рай на боабаба.



И за това че тръгват си големите Поети,
след тях - с изтеклото им време - и Каретите,

че Кула от желязо над Париж расте, че Моста
е без Гийом и Лу - червенокосата,

и как Мадам дьо Пен, гледачката на сфера,
отпивайки перно, видяла вчера

под Арката след “Крачещия” на Роден
(да влиза бик, о, ужас) - тоя Век обезглавен...



Стоиш със дни пред паметника на Балзак
(там, казват, Модилиани с вдигнат крак

оставял като пес пиянски автографи) -
там Вечността и днес изпраща фотографи

за репортаж от черно-бели снимки
на Гений, Жълта гостенка и Зима.



През зимата градът е друг, различен.
Снегът се стапя бързо и изтича

към Сена - само малки преспи стинат,
нестъпкани в кварталните градини.

От влагата звука и неговото ехо
се блъскат в сградите, оттекват меко.

Слуха улавя тяхната промяна.
И всичко става по-интимно, по-потайно.



Но вече идва пролетта, ах, пролетта!
Парижката - с чадъри на цветя,

с бистрата носени от цепелини - шатри
(над Монпарнас летят, не кацат цяло лято)

и кестените, и шумящите платани,
полите вдигнати от вятъра, фонтаните,

амурчетата пръскащи в небето
с това което свързва Вечността и Мимолетното...



И мравките, Метрото, късните мотриси
на леките, въздушните жени от “Сен Дьони”.

И “Чайна таун” с фенерите, японките
и огледалния им образ на лимоните -

строени в пирамиди по сергиите...
Часовникът на гарата показващ 3,

часовника на твоя млад живот
стрелките заковал над онзи вход -

в квартала с кестените, обградени
с чугунена решетка, и така пленени -

подобно теб - да са пастири във Града...
От Океана облаците идат на стада...

и разцъфтяват сладките гърди

on

автор: Йожеф Торнаи


Паметта
като лъч на прожектор
опипва някогашните места,

най-внимателно се спира
в къщата, в градината на Балатон,
на двойния диван във стаичката на приземния етаж,

където авлигите преди епохата на креда
през отворения прозорец съзерцавали са
двама опасни любещи се:
каменоглавия, бълбукогласен мъж
и червенокосата жена жарена от диви огнени езици.

На прага на кухничката, водеща към хола
задържа се лъчът
върху жената, тя внезапно се привежда
мъжът стои пред нея

и от целувките, обсипващи
преливащия негов член, той се опира на вратата;
следобедното лято,
на терасата, на камъка-живак не мърда гущерът.

Светлината, от времето повърната
едва сега открива най-символното:
възлюбените на отдавна раздробилите се дни
в края на градината, във вилата са се уединили,

над лявото око къдрица брозова е паднала,
бедрата й пълзят към края на леглото,
мъжът коленичи
извършва ритуалите на устните.

Прожекторът не иска повече да гледа,
разтварящите се тела се единяват -
две колена там до тавана се въздигат,
после глорията
на кръвта залива разтопилите се хълбоци

и разцъфтяват сладките гърди,
а също тъй и агонизиращите, златодъжди рамена.

Берлин - Kudamm*

on

автор: Силард Борбей

Тогава още нямах телефонен секретар, та не можех
да се обадя на себе си. Смешно е,
а май и болестно - това чувство за сигурност, че когато и да било
мога да чуя собствения си глас. Има един глас, който е -
макар машинен - мой. А като се замисля, нямам и друго
сигурно притежание: само този далечен глас,
идващ от някакъв уред. И още това, че когато и да било,
откъдето и да било мога да го чуя. Има една стая, където
живея, и в нея едно черничко апаратче, което
говори в празната стая. Щрака, пренавива си лентата
ту напред, ту назад. Изключва се и се включва.
Обживява стаята. Но тогава все още нямах такъв
секретар, и нямаше никой, на когото бих могъл да се
обаждам. Който би ми отговарял; и не би трябвало
да се срамувам, задето ми е необходим
този глас. Само за това - някой да ми говори.
Срам ме беше от пресекливия ми, плачлив глас,
от лицето ми като маска, с непредсказуема мимика.
За пръв път зърнах го май във витрините на Курфюрстендам
отразено. Какво ли бих могъл да му кажа. Откакто
имам секретар, аз понякога се обаждам, изчаквам
търпеливо края на поздрава и след дългия писклив сигнал
оставям съобщение: Скапаняк, ще те надживея.

големи работи

on

Обикновено, когато почвам да се къпя,
ти се шмугваш при мене в банята, сега ти се налагало,
не си виновна, и ето те седиш на обръча.
Благоприлично изчаквам (евентуално дискретно
се плицикам) края на процеса,
незабележимо понякога във въздуха подушвам,
ти миеш си ръцете, после излизаш, набързо всичко,
за да не ме смущаваш дълго време
(което вътре е, то вътре си е, таквиз са вече баните).
Отначало вътрешно се позахилвах, я, каква ми
искреност тук между нас вирее,
нещо прекрасно, такъв съм си, пред мене може да вършиш
и това, нищо човешко не ми е чуждо,
но последния път посрещнах със "сега ли точно пак" подканящата ме молба да поизбързам,
която изложи със стеснителна усмивка.
"Защо сереш тогава само, когато аз се къпя?" - извиках
най-накрая, дотам се стигна,
но не си мисли, че сърдя се, когато начумерено излагам всичко туй,
всъщност само си се ядосвах, защо не е отделна
тоалетната (нещастен свят),
вече дори това не ме вълнува.
Радвам се на всичко туй - нали ми вярваш?
Вече дори и не поглеждам как ръка протягаш за хартия,
как отзад бърникаш, суетиш се известно време,
извръщам поглед, зяпам плочките (и не защото ти не ме интересуваш),
вече не те разпитвам, X. целувал ли те е или само дето
не искаш да го си признаеш,
не разбунвам тайните ти, ако ги има, и отдалеч поглеждайки те
възхищавам ти се в една по-чиста форма,
станала си по човек, и по-далечна, по жена в очите ми, разбира се, не
само зарад тоалетната,
и някак си тогава пред мене и смисълът му замъждуква,
каквото и да стане, каквото и да е било,
и даже ако някога от всичко оттегчени, аз теб, ти мен, със всеки
срещнат,
дори и тогава значи, вече има някакво безвремие помежду нас,
и аз днес вече като поет маниакален от всичко,
от всичко твое отново и отново правя стих.

стихове от Петър Вортеп

on

дами и господа
ще бъдете ли така любезни да преустановите
или поне понамалите дозите параноя
с които поддържате баналните ежедневия
баналните нощувки
баналните искрености
баналните разходки
банановите жестове дами и господа
шепи меланхолия и добронамерена перверзия
от компетентност и коректност дами и господа
моля ви да престанете да марширувате с думите си
стриктно и атрактивно римувайте дами и господа
самотите си дами и господа кажете не на
впечатленията от сенките
въпреки че сенките са много по-чаровни дами и господа
от самите сенконосачи дами и господа
ако обичате ако обичахте ако сте обичали ако ще обичате
дами и господа позволете си една колекция от мълчания
вместо от отчаяния дами и господа самотоносачи
възбудени птици
оклюмали патици
бъдете така любезни
а това вярвам най го можете дами и господа
и си спестете утаяването в дълбокото на очите
угояването и есетата в плиткото дами и господа
изгорете тълковните речници и се отдайте на имиграция
вън от всякакви съмнения и малки престъпления
отгледайте внуците и внучките сочещи винаги с пръст
винагинезначителнитенещица ако обичате
ако обичахте
ако сте обичали
ако ще обичате
така се отглежда своеобразна философия на незначителнитенещица
дами и господа:
оставете дистанционното!

*
на д.

Би трябвало да разкажа
за внезапното възпитано убийство по емоционален стандарт
от твоя страна би трябвало да разкажа
за това как си направих труда да запиша това стихотворение
облечено във вятър и неон от друга страна
би трябвало да се прави любов докато се чете това стихотворение
би трябвало да сричаме мълчанията си докато се превиваме
от влюбчивост би трябвало някой да ни преразкаже как
момичетата нашепват нещичко на момчетата
със задните си части от една страна или с лош дъх
в устата от друга
би трябвало да се направи нещо
примерно статистика относно на-кого-колко-му-стиска
за възпитанието на душите на думите
и превъзпитанието на човечетата-институции

би трябвало да разкажа
за това-онова
но няма нужда
от публични домошари
нали така или иначе
душите ни са вечни гости
в хлабавите ни тела

има толкова много любов и инстинкти

ела моля те ела

*

на д.
отваряш ме.
на случайна страница.
случайна среща с няколко произволни думи.
по-скоро: т а н ц у в а щ и букви.

ти обичаш да танцуваш.
да ксерокопираш случайността.
по няколко пъти. да има.
и за твоите. и за моите. нашите приятели.
понякога разчитат на и по нас.
любимите им думи. в друга хореография.
и повече репетиции.
и повече: винаги.

това ми липсва.
и онова това ни липсва.
и това-онова също.

нищичко не ни е присъщо.
да обичаме. наизуст. но все пак.
дали е възможно. дали е важен предговора. послеписа.
а понякога и преводача. печатницата. и издателя също.
(дали да не повторя пак: и з д а т е л я!)
дали пък страницата не е била
д е ф е к т н а.



*

Общителни самотници сме
а то просто-просто
сложно-сложно
ставало дума за емоционален стандарт
за отглеждане преди това засаждане
на вътрешни самоти
или външни
любезности-актуалности
за отглеждане на любими тишини
паузите са нещо друго
с това гордо З едва ли могат
да се вредят
или да навредят

Пререждаме се
превеждаме се
понякога се прераждаме един в друг
или в някой произволен друг
повреждаме си страстометрите
или си ги нагаждаме
все едно
прихващат ръжда от срастването
на намеренията с посоките
вратите
вратите са няколко
скърцането е много по-романтично и познато
от думите
от дъната
от любимите букви с които просто-просто
сложно-сложно
опитваме да подреждаме
буквите на
с
м
ъ р
т
т
а


*

Имам.
Нощно тяло.
И дневно тяло.

Нощното ми тяло е събрало всички изгреви.
Дневното - всички залези.

Нощното ми тяло е като мързелива неонова снежинка.
Дневното - като забравена включена нощна лампа.

А денонощието е урок по психопатология.
Нищо повече.
От имам.

*

на д.

разхождаш се.
разхождаш ме. в себе си.
през себе си.
край себе си.
разхождаш се. разхождаш ме.
с каишката на плахостта.
която рядко се разлайва.

и как да не заобичаш.
кучетата.
как.

*

Един човек
бил направен от хартия.
Оженил се.
За кибритопродавачка.

Очаквало го
топло семейно щастие.

Жените на миналото лято

on

Къщата
посоките
събира като свои
гласове и стъпки
следват
бавното й пентименто

стаи
умножени в погледа
нахлуват

стаята със цветните стъкла
стаята със съдове вода
стаята с огледала и шапки
стаята с легла от водорасли
стаята със среднощен звън
стоята в която няма място
стаята със жестове на сътворение
стоята затворена за лятото
стоята със птичи гласове
стаята със купчина писма
стаята със плясък на криле
стаята с кълба от прах и слънце
стаята за говорене на сън
стаята с бадеми и тютюн

светлина на капки
пръсва се
на пода

навсякъде морето се процежда


*
Градината
подмамва вятъра
по своите пътеки
залутан във дървета и лози
забравил яростта си
наднича
в тайните отвори на смокините

омаята не ще напусне никого

горе на терасата облегнати
чуваме как зреят плодовете
на нехайната им нежност.


*
Възлюбени
единствено на лятото сме
даровете му
в краката ни са струпани
пясъкът бедрата ни полирал е
гърдите ни със прилива надигат се
очите ни са злато
кожата канела
упойващия мирис на море
който между устните си носим
сега разресваме в косите си солени
възлюбени единствено
на лятото


*
Женихите ни
са отплували далече

безбрежно
е очакването

сутрин
рано
някой пръв
загледан е в морето


*
Рибари
със разголени кореми
чакат
времето да падне
няма риби
смях и котки
мрежите разплитат

вик на птица
слънцето премества


*
Кипарисите
търкулват
броениците вечерни
въздуха от музика
вибрира
време е
да станем звездобройци


*
Писмата на
дъжда
върху стъкло
донася вятъра
понася къщата
прелиствайки
безбройните й стаи

На хълма
отдалече
подобна кораб
плуващ в посока
за която няма
име

автор: Ирена Георгиева

on



този град е по-тъжен от остаряла проститутка
закърпените му улици, пребледнели под лампите
уморените му светофари
старите, разлепени от дъжда киноафиши
тишината на спирките и будките за вестници - сутрин на разсъмване
в този град късни болки и предишни решения ме застигат в някой подлез
или както си пресичам
а всъщност опитвам да мисля красиви неща
чувам само бързите стъпки на думите - тичат в главата ми

мисля си за продавача на дини и сляпото му куче свило се под
караваната на пътя за стария мечкар и тъжната му мечка за
циганинът
нарамил своите плетени кошове понесъл ги нанякъде с щастлива и
малко луда усмивка като продавач на детство за студа и босите
гълъби
за мокрите пети на самотата шляпаща залутано в есенната дъждовна
тълпа за любовта която като че ли зърнах зад онзи ъгъл мина
бързо само по бяла риза и изчезна в пресечката вляво
повече не я видях
и отдавна спрях да спирам минувачите да питам да разпитвам

вървя
във тази нощ
тротоарите се движат отстрани ми край входовете мирише на
урина
котките ме гледат неподвижни и съсредоточени
после не помня къде съм била откъде съм минала вървяла ли
съм изобщо
във този град
разпилявам се по улиците му
вървя

просто трупам време
и посоки



*
в събота се притаявам до прозореца
улицата се събужда късно
светът
се изсипва по чехли в домашни дрехи
с ролки на главата и найлонови торби в ръце шушка шушка

в събота се притаявам до прозореца
и гледам другите прозорци съботни
отворени широко проветряват любовта си
или я канят да се върне
по остъклените балкони жени с изгорени от ютия пенюари
правят сутрешни закуски мирише на мекици на пържени филийки
мъжете пушат смръщени по бели слипове с увиснали кореми
приличат на пингвини

в събота се притаявам до прозореца
и слушам чужди разговори откъслечни
успокояващо обикновени думи смях
някой си подсвирква кашлица пак смях ей такива работи
в събота
през открехнатия ми прозорец
промъква се деня следобеда и вечерта нощта се бави
един след друг пристъпват идват ми на гости
носят орехи компот банани
аз съм малко неразговорлива малко ми е тъжно
в събота винаги е малко тъжно

в събота се притаявам до прозореца
крада си късчета от чужд живот
събирам си ги

при първото ми зъбче
при картинките от дъвки

в кутията със чудните неща


*
чаках те на стълбището
вслушвах се във полумрака му със миризма на зимни ябълки на
разтопено масло и препечени филийки гледах през
прашния прозорец този малък двор с натрупаните гуми
празни щайги малко детско колело мислех
за ръцете ти с изпъкналите вени
отдавна
колко отдавна не са ме галили

м а м о

как самотно седи градът

on

автор: Марио Коев


някога си многолюден
звънът на черковната камбана
вдига гарвана от кръста
вижда зимата от високо той
запотени прозорци тук-там
следи от сърни гълъби кокошки
кръв на прасе
по-надолу луковици корени
мравки
умрял конощип
под тях обли камъчета
от бивша река
след това глина
вижда гарванът
как пада мрак
и пияният умира в пряспа
покрай пътя
неиздоена крава
вие към луната...

*
Стар дядо
бълва мисли и дим
малкото внуче
тихичко диша и слуша
после заспиват
а кучето вънка скимти
и дядото умира през нощта
завит до гуша


МОМИНА ПЕСЕН
Видях го че заспал е
и го бутнах
на себе си да дойде
но не би.
Почаках още малко под дървото
ала знам си -
няма да ми провърви.

Заспал е - дяволският син - дълбоко.
В харем е влязъл сякаш той.
И да го дърпам за краката -
пак няма да е мой.

*
Като Вила Вилекула
в дните студени
и в живите нощи
ти си за мен

Като къса завивка
в леглото за двама
в окото на врана
ти си за мен...

*
Както сюртукът на умрял помешчик,
който помни по-добри дни от тези, но така или иначе се примирява, защото това налага неговото богобоязливо възпитание, ала все пак му е трудно и усеща се той неокрилен и е

обзет от сгърчване, молци и мишки,
за които знае, че не си пречат взаимно и не е възможно да бъдат настроени едни против други според формулата, завещана от древните римляни, но измислена от банкерите,

полека-лека се превръща в нишки,
наподобявайки разноцветните ленти пред вратите на магазините и кафенетата, прогонвали мухите през летните месеци, или пък на ресни на кадифена покривка,

и после в черти върху праха по дюшемето.
Показващи краищата на отделните дъски, малките завои покрай чеповете, отскачанията на рендето, мръсносивите петна от засъхналата кръв на дърводелеца,

Така отвисоко се дрънват камбаните
о тротоарите във вторник, когато народът се плъзга, прескача колите, пие бира в околностите на секса и службата, премисля бъдещето и се търкулва вкъщи най-сетне.

А така също и очите изпъкват над сенките,
под бръчките между веждите
и разглеждат белия свят,
белия свят, белия свят.

от съня надолу II

on

те разравяха брега и пускаха дървета
във водата
а пясъка изсипваха в прииждащи камиони

после влекачите подобно шествие
отнасяха с претъпканите шлепове
мъртвите дървета навътре във морето

good faith limited
гърдите на момичетата проснати на плажа
петък е безкрайно дълъг ден

тялото тялото
похлупете здраво тялото
да не би да се размърда

понеже никога
не сте били
различни

от скиптъра увиснал
над нея
не сте го носели дори

животът ви е спрял съня си продължете
надвесете се и погледнете
от съня надолу


*
асансьорът слизаше надолу
с утробна скорост прекосява
кухите етажи предишната им прах
ято псалми транспортира
преди извикването разтваря се сънят наново
вътре някаква жена пред огледалото
оправя своя грим сънува
съхнещи етажи полирани преди
прахта над тях е оживяла
подобно тяло из коридорите снове
додето вън телата сомнамбулни
прекосяват хоризонта оцелял
сякаш е тотем но расте
бегония една пред входа

асансьорът слизаше надолу
с утробна скорост прекосява
кухите етажи предишната им прах
преди извикването разтваря се сънят наново
вътре някаква жена пред огледалото
сънуваща оправя своя грим



*
разбира се че помниш онзи бенжамин
беше полумъртъв с найлон увит
положихме го в глинен съд после

го покрихме с торф и пръст
стъблото му и клоните с окапали листа
стояха дълго някак живи

защо защо да не поръчаме отвън
свистенето нали не продължава
червена бира мърфис още две

виж тълпите
сега от подлеза излизат
мъртвите все някога излизат

на повърхността
по-истински изглеждат
мъртвите тела

край зданията високо над площада
огромна статуя във въздуха виси
прилича на езическо създание на

жена - о! тя бавно се поклаща
настрани - и птиците със писъци кръжат
около нея

Трохи

on

"Не трябва да се подценява силата на
случайностите да раждат чудовища."

Знае: ако напише това - все едно го е извадила от себе си.
Ето така - бърка и вади.
Изречение след изречение влачи след сянката си
Из тъмния лабиринт на тялото.
С написаното ще заживее по-леко, няма да сънува толкова,
ще освободи тялото от излишната тежест.
И когато следващия път я пита: колко тежиш,
ще каже: 54, а той: какво ти се е случило,
защо си отслабнала толкова,
а тя: не съм отслабнала, само си изхвърлих сърцето.

Докато беше хляб, пица, реване,
шоколадов сладкиш,
това не е закуска а бисквита, сол...
Докато беше малки кексчета с бадеми и канела.

Още нищо не знаех за чудовищата,
които тихо, тайничко и кротко
никнеха под леглото ми.



Твърде много мълчим. Той - вслушан в себе си, аз -
вслушана в него. (Погрешна стратегия, драга.
Любовта е война, погрешните стратегически
решения предхождат пораженията. Както и да е.
Това - само в скоби.) Мълчанието се превръща в
ритуал, в който всеки доизмисля по малко другия,
за да може да живее с него в отсъствието. Той ме
измисля такава, каквато няма да му липсвам. Аз -
такъв, какъвто да го сънувам често. И двамата
мислим любовта през нещо предишно - добро,
лошо, мъртво и погребано или живо и люто, в
паметта като трън, знам ли. Всеки мисли сам, без
другия. Затова казвам любовта, а не любовта ни.

Не знам за него, но за себе си съм сигурна, че умея.
Мога да го измисля такъв, какъвто никога не е бил,
никога няма да бъде. Да, ще го измисля съвършен.
После при всяка среща ще го виждам как ме
опровергава. Ще си тръгвам от него с малка локва
кал под езика. Ако мога - преглъщам, ако не - плюя.
Когато си тръгна съвсем - купчина прясната пръст
върху съвършенството. Прекрасен план. Трябва да
започна да го прилагам навреме. Може би още
вчера.


Жената идва и сяда до мен на пейката. Суха, слаба -
прилича на дълго съхнала на соленото слънце риба,
със сламена шапка, вързана под брадичката,
възрастна. Допивам кафето си, тя: кажете ми по две
качества за момиче и две за момче. Не разбирам,
питам, тя повтаря същото. Още въпроси; тя си
измисля, че прави проучване и така си пита хората.
Вече много съм питала, така ми казва. Е, тогава: тя -
добра и хубава, той - силен и умен. Чудесно,
чудесно! Вашите момче и момиче ще направят
двойка, съвместими са, чудесно... Жената трябва,
да, и мъжа - да е опора на хубостта и добротата й,
чудесна двойка, траен брак!


Моите момче и момиче ще направят двойка. Моите
момче и момиче - тя - трошлива и мека, той - груб и
самовъзторгнат. Чудесна двойка, траен брак,
госпожо.


Каза, че съм приличала на таралеж в началото, но вече
съм се променила, и то много. Ми да, таралежът
тайно е смъкнал кожата с бодлите и, в тъмното,
когато никой не го гледа, я нахлузил наопаки.
Отвън мек и розов - радост за окото. Бодлите растат
навътре, но кой ти гледа.


И друго каза. То не стига, но остава. Не мисли за мен.
Ако все пак го правиш, тогава... Мисли за мен все
едно току-що си научила, че съм разпродал цялото
си имущество и съм заминал при жена си в
Америка. Лека нощ.


В онази нощ го напусках. Докато той спеше, на
душата ми покараха крака, заякнаха бързо.
Колебаех се, вслушана в равномерното му дишане.
Тогава ме попари гняв - как може да спи, след като
ми е казал това? Как някой може да заспи върху
огромната купчина думи, още живи, мърдат
неспокойните им крайници, сгърчените им тела в
конвулсии, как? Тръгнаха пълзешком във всички
посоки, задърпаха ме. Толкова многокрака душата
не я подозирах. Почти успяла, той се пробужда. Не
достатъчно, за да види (грозна гледка, тя плаче), но
достатъчно, за да прегърне, да промърмори студено
ли ти е, ръката, която придърпва одеялото, завива...
Сепват се краката, застиват на място, изтръпват,
обръщат се кръгом...


Пак го направи.


Душата. Всичките й крака се превърнаха в закърнели
чукани - плод на изключително самоускоряващ се
(о! самоуспокояващ се) еволюционно-адаптационен
процес. Сега прилича на цирозирал черен дроб. Не
че съм виждала, но така си го представям - целият в
грозни, разръфани дупки и буци. Пиене, алкохол.
Самоубеждението прави силата. Тютюнопушенето
причинява рак. А любовта? Сещам се за Явор, как е
обелил надписа от кутията на "Victory"-то. Питам
го защо. Дразни ме, отговаря. Защо, не го ли знаеш?
Знам го. Но не искам да го виждам всеки път,
когато посегна да си запаля цигара.


Той помни колкото му изнася, аз... Твърде много
подробности, най-вече думи, но също и жестове, от
които може да ти прегори сърцето. Той се присмива
на това. Нарича го самовъзпитана, зле маскирана
склонност към мазохизъм. Аз наричам обратното
липса на ухо или око, което да ти е отворено към
другия. Въпреки това му завиждам. Искам да мога
като него.


Ще заспивам лесно, равни дни и нощи, като песен.
Дори мога да си лягам на пода, при хлебарките.
Цялата маса в трохи. Умрели от глад гълъби отвън
по перваза. Аз спя и сънувам себе си на върха на
планината.


Съвсем се обърках. Думите се ритат, докато смогна да
ги напиша, излизат целите в синини.


Само тия - още непокътнати: любовта има нужда от
две очи. Едното да й е обърнато навътре, другото -
отворено за другия. Да спи малко, колкото да не
умре от изтощение.


Любовта, тази кривогледа напаст.



Късен P. S.
Ако това беше друга история, тя можеше да
завършва така: накрая тя си купила всички книги от
поредицата "Мъжете са от Марс, жените от Венера"
и нощем, докато той тъничко похърквал, с
треперлива ръка дръпвала пердето и на протритата
светлина от близката улична лампа посвещавала най -
ранните си сутрешни часове на настървено четене.

Но тъй като това не е друга история, а тъкмо тази, тя
май не завършва точно така.

стихове от Надежда Радулова

on

Едисон

досущ котка захапала малкото за вратлето
светлината ме влачи из цялата стая
докато жили издуят стените
и килимът изплюе своето вълнено синьо сърце

в къщата няма стопани
само желания:

да се измъкна от пола си
от лявата си половина
от последната си твърдина литературата

котката е къпина която гори в средата на стаята
там се сбъдват всички желания
без умора
и без да оставят ненужни следи

после котката спи под кревата
после отново танцуваме
сипвам мляко в паничката
даже млякото свети

за приятелка имам махарани от далечна страна



Santorini

На Яна

1.

тя си купува рокли от най-заможните търговци на острова
облича ги веднъж
но им отдава тялото си завинаги
и с всички гънки пясък уиски и евтини цигари
после отваря копчетата и корделите
и заговаря им на катаревуса
за трафикантите
за златото под ноктите им
за кокаиновите пътища
и как бездънни са лодките
в които всичко свършва
говори им за белия летовник с тяло
огромен захаросан плод
от който хапнеш ли веднъж
се пръсва слънцето във клоните
и всяко следващо дърво е стълпник
говори им как островът
как всички острови как гърция
пулсират все по-бавно
и сбъдват безнаказано
желанията си
как тя самата прави същото купува
си рокли от най-заможните търговци на острова
а после ги раздава на рибарските съпруги

приижда рибата във мрежите
прескъпо
отплащат се съпругите
забравили епиталамиите
цветчетата на портокала



2.

на този остров посейдон познал е клейто
а после я е оградил с вода така че
ни бог ни смъртен да я стигне

на този остров платон е познал
и посейдон и клейто
а може би това е станало преди да
познае клейто посейдон

а може би съм първа само аз
която да познавам

дали това което много бавно
излиза от водата и ме вика
е клейто
дълбока като диалог
и лепкава като маслина

или е посейдон

или потънала метафора която
с крайчеца на погледа повдигам
към езика си
премрежена от слънцето



3.

и пак
на този остров
в който интерпретатори на федър и тимей
разпознават атлантида
на озвучената от петромаксови фенери естрада
където цикадите изяждат важни срички
от хекзаметъра
разправят господарката невидимо
подобно знак за придихание се свеждала
над всяка дръзнала да се богоравнява
и така
присъдата отменяла

но по-съдбовен от смисъла на този ритуал
и даже по-съдбовен
от бавното потъване на острова
е шепотът на господарката
запален стъпкан нарцис
гласът й си почива
подпрян на своето копие

и аз го чувам
от свойта твърдина
през текстове и земни пластове
през карти и тела
тъй леко както леко
изсвирени на флейта са
чорапите ми на черти
и анапести са
и панаирни пръчици от захар




Енклитики

балканите са дъно на отдавна изсъхнало море
в което ти ме научи
да плувам бавно

най-важното бе да ме свикнеш да потапям
въображаемите си хриле във
въображаема вода
и от въображаемото
без да се страхувам
да дишам да не дишам
да изплувам

после последва
задържането на главата ми над пяната от
широколистни гласни
аео еао оеа
старинна амфора чиито капиляри се
разтваряха от слънцето

когато бях по гръб дори за миг
не дозволяваше
опашката ми да достигне дъното
където снаряди от молуски
я разкъсваха надве
а киселинната атака повреждаше седефа

ти ме научи да продължавам да се движа
дори когато спря да дишаш с мен
да дишам с теб
най-невъзможното въображение

това сега са нашите по-други географии
земи които можем да преплуваме
с един единствен дъх
дори ако се пръсне амфората
от волята на този дъх

и някоя от нас забие острите си миди в дъното

стихове от Оля Стоянова

on

Discovery channel

Улицата, по която минавам
е труднопроходима
по обед -
всеки ден отначало -
майките,
хванали децата
през кръста,
мъжете в инвалидни колички,
букетчета здравец,
червено мушкато,
иконите,
празните чаши от кока-кола,
шапките,
табелите с история -
“Помогнете, добри хора...”,
догонянето,
виковете,
обещанията,
клетвите -
- Чака те голямо пътуване! -
всеки ден
по обед.



Жителство

С годините
пространствата се стесняват -
градът е набелязан
с точки,
като оградена територия -
спирката,
сергията за вестници,
там,
където продават топъл хляб
и копчето в асансьора
за 12-ия етаж.
В асансьора
все по-рядко
се качват други хора.


*

Побелелите коси на майката -
тези дълги вечери
на очакване -
шумовете в тъмното,
клаксоните,
светофарите в жълто
стъпка по стъпка,
косъм по косъм...



Free zone

Кутията с помощи
за борба с множествената склероза
на летището
в Берлин -
две цигари,
гвинеи,
един гердан,
лирети,
дойче марки,
още някакви пробити монети
и един пръстен -
на територията
на безмитната зона
мисиите
и паричните единици
добиват друг характер.

Географията

От едната страна -
лозето,
от другата -
гробището.
По средата -
умират и пият.


Е 75

Малки къщи край магистралата -
само две стаи,
без пердета,
пусти прозорци,
само старите хора
се обръщат след колите -
пейзажът е един и същ
в продължение на километри,
колите са едни и същи,
хората са едни и същи,
край тези села няма спирка,
старците стърчат
пред портите
и се сливат с пейзажа -
тук децата отрано хващат пътя,
родителите палят вечер
голите крушки
като фарове,
а колите
отминават толкова бързо
от точка А до точка Б,
че оставят съмнения,
дали това по средата
въобще съществува.


Дребни работи

Задните дворове и просторите с гащи.
Ризи и дънки наметнати по парапетите
Първата цигара сутрин и последният трамвай вечер.
Всичко достига като ехо приглушено.
Думите. Децата. Прането.
На завет.
Ела да пием кафето в девет...
Къде е Митето...
Крясъците.
Плачовете.
Задните дворове си приличат навсякъде.
Като сърцевината на ябълка.
Леко загнило. И вкусно.

коледни полусонети

on

автор: Ищван Ференцеш


1.
Бе Коледа, когато се родих.
Извика мама в нищото... Валеше
сняг, под горите скитащ пес зави,
родината ми никъде не беше.

Проскърца портичката, влезе там,
със името за мен, Свети Ищван,
крал или мъченик - не знае сам...

2.
Когато се родих, чардак се свлече,
въшлив пастир замръзваше в една
кошара празна, в парцалак облечен,
в тропосана с бодлива тел страна -

без блян дори връз чиста белота -
римуван сняг с доброто и смъртта -
да плисва за родината кръвта...

3.
Кръв Господ плюл, когато съм се раждал:
звезда над края див, скован от студ.
Архангелът се спускал като гарван
да мие труп на майчиния скут.

А мама чудо чакала комай.
Но - птица огнена пред земен трус -
синът в прахта се строполи накрай.

4.
Бе Коледа и мама с трескав плам
играеше Мария. Дърводелец - тате.
Той, взрян напрегнато, съгледа сам
върху пагоните на влъхвите звездата.

И "Давай", Сталин свиреше на орган,
над яслите, над мен изви се огън,
написа в пепел мойта повест там.


стихове от Ищван Кемен

on


Една декемврийска вечер - при антикваря

На табелката смътно упътване към магазина,
вътре мръзне един мъж с кожух, негов е магазинът,
Ева се оглежда, аз питам:
Имате ли приказките на Толкин?

Типът е сънен и мисля, хитър,
и по-успокоително е, че не отговаря
и на улицата Ева не пита за Толкин
и когато понечих да й разкажа, не отговаря -

влюбена е в себе си, а аз в никого,
макар разходката ни да има известен стил,
тя позира, аз писах и нямаме бъдеще

А какво ще стане, ако не мога да се изразя?


Любовна тема

Седях на масата до будката на
вълнолома и махах с бялата си шапка
към кораба. Около мен имаше стотици хора,
най-голямото стълпотворение през лятото, вероятно
бързо се бях слял с тях. Пиех бира и
беше странно, че аз оставах, а ти
си тръгваше. Но разбирах и подличката тревога,
когато човек го мамят. Знаех,
че след като се слея с тълпата сред
множеството размахани бели шапки, ти ще
затвориш очи, знаех и че
след половин час ще събереш сили и ще
ги отвориш. Не знаех само дали ако
някога пак се срещнем, как ще
ми обясниш гледката, която след половин
час ще се разкрие пред теб от кърмата на кораба: островът,
на който си ме оставила и за който знаеш, че сега
искам да обходя сам, островът в цялата си
големина беше пред очите ти, също и
двете черни великански планини в средата, без
да ме предупредиш, че искат за себе си
толкова основна територия, колкото
на такъв малък остров няма и не би могло да има
никога.

Нещо за кръвта

Животът събаря дърво пред каляската, самият живот,
Животът събаря дърво зад нея, щом спре,
Животът разбърква конете, животът,
изкарва иззад дърветата виковете,
хвърля от засада разбойниците към целта.
Животът прерязва гърлата, самият живот,
продава каляската, живота, живота.

Учи се от кръвта, упражнява се с нея, изпитва чрез нея
човека, размишлява над кръвта,
намира пътя си, където тя бликва, там е и той,
обича кръвта, дава вино за нея,
върви, занеси му, позвъни му, той спи,
но и тогава дава вино или кръв,
слиза до портата, носи, по всяко време. Ти още
не го познаваш, живота, живота.

И ти го обичаш, не отричай. Направи нещо,
защото си отива, отива. Бяга, пришпорва конете,
бяга с плячката, отнася всичко,
междувременно го разпилява, пропилява,
заменя за съпровождаща музика, за онази
от детството, вехта филмова музика,
с която толкова пъти те е мамил. Накрая
зарязва остатъците в ушите ти,
умираш тананикайки, подсвирквайки, глупако.

4 момичета на верандата, 5 часа следобед

on


автор: Недялко Славов



Ана

мъжете които
убива със устни
погребва ги в утринен облак
поплаква
час два

натъжена до прозореца
после тананика

Чувственият й пол я употребява прекомерно


-----
Стадото я изоставя
Мести се Обзема я отново
Множеството му от самки
чезне с месеци Напролет
стадото върви през нея

Тя лежи по пълнолуние
Слуша тъмния му тътен


Марго

е сивоока вечер

а стигне ли до сутринта
очите й са с цвят на уморено
от дълго носене
сребро

-----
Някой е изрязал върху пейката

"Ти Марго не си Марго
Жулието

Седем кръговрата на телата
ще вървим към другото ни лято

Пиша ти от вечността"
Ромео

"Кой е той?" Марго се пита
"Мен из вечността не ми се скита!"


Сиси

В прибоя на косите се давят раменете й

-----
Всеки ден прекрачва перилата
на въздишките си над реката


Мария

Познава листата на дървото -
последния му войн в снега
листопада на Юда

Природата е единственото което
я извежда за миг на светло

докато Бог се храни с плътта й

докато диша между две изречения
на дърветата
нощем

Хестия

on

Домът й - между два стола.

Свикнала е с това място.
Легло, телевизор, плетен кош за дрехи.
Все още може да се зарадва,
когато сутрин, докато се събужда,
слънчев лъч гъделичка лицето й.

Не е лесбийка,
но вече не обича мъжете.
(Чувственият й живот така да се каже е виртуален.)
Не се поддава лесно,
когато белият лист я повика.
Дълго си остри молива,
полива мушкатото, мие чинии,
реже си ноктите на краката. Et cetera. По-скоро тези неща.
Едва после се залавя и пише.

Друго не жадува,
защото и то е нейно.

*

Друго не жадува,
защото и то е нейно.

Новозеландският залез,
който никога няма да види.
Гребенът, украсен с парченца от корубата на костенурка,
с който в Хауърд Шарлот Бронте
тъкмо си сресва косата.
Парлива и люта - миризмата на лъв,
захапал врата на умиращата антилопа
с ритуално търпение.
Една чаша вода на масата.
Тя я вдига
и бавно
с притворени очи я изпива.

*

Бавно
с притворени очи пие
и всичко едновременно се случва в нея.

Ражда се, умира,
водят я на училище,
целуват я,
казват й не.
Нещата, които мисли, изчезват
както водата от чашата й.

Сутрин е, става,
вечер е, ляга си.
Заспива и се изпълва с нищото,
така да е пълна отново.

*

Така да е пълна отново.

Спи,
необитаем дом на хълма,
вратите му, прозорците - затворени.
но в градината тревата си расте.
Спи
и бог слуша как расте тревата.
Спи,
но тя не чува нищо,
защото тук,
където е или не е,
нямат никакво значение звуците, тя или бог.
Спи,
после се буди, за да се завърне вкъщи.

Домът й - между два стола.

стихове от Тома Марков

on

DI HEINER MASHINE


АЗ СЪМ МАШИНА ЗА ДИМ
- щастлив съм.




PERPETUUM MÜLLER

1 КОТКА СРЕД ГЪЛЪБИТЕ НА ПОКРИВА
1 сива конкретна котка.

стихове:

on

автор: Кирил Мерджански



Пясъчен

Някой ден прозренията свършват.
Кръгът ще се затвори.

Ще дойде скоро ред
на възродените в прахта крака на мъртвите,
а живите над тях
спокойно си вечерят.

Когато се стопят посоките и стъпките,
и се покрие времето със всичко тук, което е отгоре,
ще го обърне нечия ръка отново.

(Отдавна трябваше да сме готови!)





Течен

Под залеза тече, не спира пълнокръвната съдба,
обагрила обагрена отвътре всекиго в червено,
потъват с хората и съкрушените сърца,
останалите плават по течението.

Не може ничия ръка
да спре на времето отворените вени -
червено... всичко е червено
от залеза и от кръвта...

Окървавеният човек живее
и умира едновременно.





Механичен

Часовникът е спрял,
навият ли го - пак ще заработи:

детето до прозореца
погледна през стъклото
и неусетно остаря.





Космичен

Над спотаената река звезди, звезди,
сияе с цялата си мощ над нея небосвода -
притегля с прилива заспалите води,
а отлива ги връща в руслото отново.

О, ритъм всемогъщ, ти раждаш всеки миг
от хаоса - покой.

На тялото най-мътните и кървави реки -
пречистени ще бъдат пак изцяло твои.




Слънчев

През слънчевия свят
ведно със сянката си всеки преминава -
залязва слънцето и пак изгрява...

Начало - край, край - начало,
върти се сянката,
безшуно обикаля.

Начало - край, край - начало,
до края на самото тяло.

След слънчевия лъч - пълзи тревата:
така пръстта
тълкува светлината.

Искам да бъда употребен докрай

on

Това е истинската радост в живота:
да бъдеш използван за цел,
която смяташ за велика.
Да бъдеш природна сила,
а не неспокоен, егоистичен малък глупак
с болести и страдания, който се оплаква,
че светът не желае да се посвети
на щастието му.
Аз смятам, че животът ми принадлежи на цялото общество
и докато съм жив, е моя привилегия да правя за него, каквото мога.
Искам да бъда употребен докрай, когато умра - защото, колкото по-усилено работя, толкова по жив се чувствам.
Аз се радвам на живота заради него самия.
За мен той не е "мимолетна свещ",
а прекрасна факла, която съм уловил за миг,
и искам да я накарам да се разгори
възможно най-ярко, преди да я предам
на бъдещите поколения.


Джордж Бърнард Шоу

Никой човек не е остров, затворен в себе си

on

Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е парченце от сушата, частица от океана;
и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,
тъй както ако нос е бил отнесен или домът
на твой приятел, или пък твоят собствен;
смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството;
така че никога не питай за кого бие камбаната;
тя бие за теб.


Джон Дън

Прощалното писмо на Маркес

on

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.
Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.
Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.