Автор:Пламен Парнарев (parnar)


Беше тъжна и скучна игра. Като в стара пиеса.
С изтънелия глас на суфльора отпред.
Със познатата празнично – жълта завеса,
скрила в мене последния ред….

Мизансцен бе денят. Полусляп.
С бутафорни криле. Или кръг от оловни минути.
Прикован. Като целия есенен свят.
Скъсал тънката връв на своето безумие.

Някак в мен оцеля тази нежност.
На кратките думи. Без подсказване
зад парадния вход на деня.
От цвета на завесата в нас.
До заблудата лятна,
че животът е всъщност една суета…

Уж си хвърлих пътеките
по вечерния вятър. И отдолу
бе пропаст…празен край
от света. Някак в мен оцеля.
С тази приказна есен.
Топлината на твоята малка ръка.

Беше тъжна и скучна земя. Не разбрахме
как от зимния край на нощта
нашите устни и пръсти се сляха.
С всички пътни посоки в света.

После …в сън. Или само в следа от безкрая
тишината бе пътник –от мене. До теб.
С избледнялата, празнично –жълта завеса.
Скрила къс топлина. На последния ред…

Пламен Парнарев (parnar)

Като сянка е тази завеса.
След прожектора капе. В метафори.
В прах от сцената.
В прах от лицата.
В кръгли мисли, поети без нафора.
На последния ред са актьорите.
(Ние - стари и смешни столове.)
В прах от сцената лепне умора.
Или в сън – до неделната гроздова...

2

Нейде с тихото лягат лозниците.
И светлеят в окото на дрозда.
Между зъбите скърцат личности.
Скрили в пазва ланшните гвоздеи.
Прах ти казвам…Попива ракията.
И гласа и затрива. По масите.
Покрай равния гланц на мастилото
всички доноси лягат. До втасване…

3

Пари въздухът. От оптимизъм.
Има дежурни. ( Как ръкопляскат…)
Скърца по нощния лист победителят.
И до утро търкаля душата…
Сто грама само –
до пълно окръгляне.
После поемам…без нафора.
Някъде в 3 с този дим от Горубляне
Всичко потъва. В метафори…

Автор:Нощем
пътуват надеждите –
не със смъртни заряди.
Към сърцето ми вечерно идват.
Иконите скрил съм.
Сърцето подсказва,
че иде на дявола зимата.
Сякаш лицето
на бучката лед
от деня
(скрила листото слънце
във себе си)
или чертата
на речния бряг
твоите устни
са следвали...
Тъмно е в мене
сега.
Без сезоните
в твоята слънчева обич.
И наднича отново
след два
самотата ми.
Край следи от
нощта на неделята.
А пътуват надежди
- не с кошмарни заряди.
Към сърцето ми сън
засънувало.
С укор шепнат в икони
и требници стари:
“пак
на Дявола името
в тебе нощувало”…

Автор:Валяха листи.
И валеше дъжд.
В ръцете ти се разминаваха
молитвено
загубените дни
в една любов.
Загубените дни
в едно завръщане...

Валяха дни.
Или криле
на птици.
В стаената мъгла
отсреща,
едва набола в цветовете,
към мен се бе притиснала
Надежда.

В очите ти валеше
дъжд –
загубени пътеки от безчувствие.
Поне веднъж,
поне веднъж
вземи и мен.
В едно завръщане...

Автор:А есента
усмихната разхожда
в парка
със себе си
надеждите
на всички влюбени.
И стихват
те
до сетната поникнала искра,
изпепелени
в нея
(или в нейната соната)
сред
платоническите диалози
на мечтите...
2
Поискаш ли ръката и
копнеещ,
Съдбата ти подава сухо
лакът.
И някъде -
сред нощницата на мъглата -
угасва
мимолетната ти среща.
А есента
усмихната
разхожда днес
след себе си
телата от венчални пръстени
в надеждите
на всички влюбени.
За някакво очаквано
Възкръсване…


3

И може в нас
душите ни
да нямат дъно.
Но по –добре е
дъното на кладенец
да нямат.
Навярно и до днес
са всичките ни пръстени
на дъното на кладенци
останали...

Автор:Пресъхнали са –
всичките
семейни
земетръси.
И небето ни
щастливо хлипа.
До последната си капка
ревност
лястовицата у нас
е сита...
На път
да проговоря
в себе си
се спирам.
И по-нататък – нищо…
По-нататък
утрото се разпилява.
Във цветове , притиснати
до сивото.
Или във думи.
А всички пътища
са само линии,
овързали телата нощем
със желания.
Помежду им
сама танцува
- земен пламък-
надеждата
на безнадеждно
влюбен...


…

Притихнали са
всичките
семейни
земетръси.
Навярно в себе си
разсъмнала.
Със тяло
от венчални линии
сред уморените ми длани
оставаш в мене
светлината .
Оставаш годеница на лъчите.
И до последната си капка
ревност
сънуват
кукувича прежда
по тъмно
и по светло
в нас
душите ...

Автор:
“ … не тръгвай никъде в дъжда… ”
Янко Димов

Не тръгвай никъде
в дъжда,
а остави
лицето си
в съня ми.
Да грее в моята ръка
или в словата
помежду ни.
Не тръгвай, обич…
Никъде в дъжда.
И не потъвай
в тази монотонност–
На есенни тополи.И лица.
Забравени,
угаснали гнезда.
Небето– с празния му
конус.
Не отминавай,
моля те,
в дъжда–
сред делничната проза
и умора…


Забил съм Ахилесова пета
в несигурния сипей на успеха.
И в стих търкалям си деня.
До трети бряг.
До твоята пътека.

Едно очакване съм в теб-
не тръгвай никъде в дъжда …
Не тръгвай никъде, Любов!
Дори насън
не заминавай!