***

автор: Стефан Химитлийски



На съмване
бедрата ти напомнят
пещта, опекла медената пита:
на съмване си толкова любовна –
за сънищата няма да те питам.
В един тълковник, струва ми се, четох,
че сънищата някой ден се сбъдват:
сред сто по сто стареещи момчета,
най-младото в съня ти аз ще бъда.
Не се опитвай да избягаш с поглед –
сред сто мъже е сто пъти по-пусто:
подобно дивеч, от ловците погнат,
аз ще те скрия с изумени устни…
Спи и сънувай, даже и залудо,
че си кошута на самотен остров –
ще се опитам да не те събудя
сред царството с оглозганите кости…
Ще бдя над твоя сън, докато съмне –
на съмване бедрата ти са топли…

Ако заспя, от воплите ми стръмни,
дано до теб не стигне нито вопъл.


*******


Пропътувахме пътя си, общия –
пропиляхме красивите мигове:
иде мракът с рояк пълномощия
и заседнали в гърлото викове…
Иде краят, нелеп като истина,
но по-нужен от нея понякога –
под небето, за други измислено,
вече чакам обратните влакове.

А чакалнята – пълна с очакване
и със погледи, хлътнали в себе си:
кой предричаше яростно качване
и нозе, от паралич обсебени?
Кой гада по ръцете ми щастие,
кой със девет стени го зазиждаше,
та в деня, отреден за разплащане,
да поискам със себе си свиждане?





*******


Аз те пуснах в очите си –
ти прекрачи в душата ми:

имаш право на свиждане!

Там ти почна с почистване –
светло, пролетно, радостно:
блесна рафтът със болките,
после оня – с надеждите,
страсти, спомени, образи
сред праха на забравата…

После пламна кандилото
и видя как ръцете ти
сеят жар сред постелята,
побеляла от чакане…

Имаш право на свиждане,
но съм само ключарят,
чул плача
във душата си.