автор: Макс Коен

как да започна

наверно с ъгъла

на който взимах решения

стоях там и онази вечер

когато ти профуча

през любимата ми локва

очите ти ме плиснаха

и станах целия на сини петна

тръгнах след теб

за да ти държа шлифера

ако понечиш да го облечеш

след това се опитах да те захапя

с най-привлекателната си усмивка

прошепнах и няколко съгласни

за да не изглеждам перфектен

и ти научи всичко за мен

и така

до един понеделник

когато се опитвах да глътна

докосващите ти пръсти

а ти

използвайки невниманието ми

ме обърна наопаки

погледнах в огледалото

видях

че скритият в мен старец се отдалечава

към другия тротоар

а бръчките ми падат

като листа през есен

знаех

че ще се върнат след един сезон

но дотогава

дотогава

дотогава бавните ти хълбоци

ще ме обгръщат и измитат от лицето ми

цялото благоприличие

което успявам да закрепя

как да е

ще яхам часовете

които щедро ми подаряваш

дърпайки ги за реверите

докато ги разкъсам на крясъци

и други тихи звуци

ще наостря

последния си запас от чувства

за да изкопая в гърба ти

хралупа

където да идвам

когато вече няма къде да отида

така

след време

всеки път когато кажеш на някой

„почеши ме по гърба”

ще усещаш

как облизвам кожата ти отвътре

как една друга ръка се разхожда

около сърцето ти

по слабините

спира за малко зад ушите

и изсвирва няколко ноти

по устните ти

преди отново да се върне

в хралупата си

но дотогава

дотогава

автор: Макс Коен (ugupu)

а ако бях й казал
че не боли
че думите по-важни са
от всичките ръце
посочващи
прегръщащи
или отпуснати
очите
устните
и те
а ако бях й казал
че е вечер
която няма как да се повтори
че полъхът на оня ключ
бе изхода към седмата врата
а сивите стени са коридори
отвесни улици
предизвестено “да”
а ако бях й казал:
ти разби сърцето ми
преписа го
с едни и същи букви
превърна поривите ни във старци
а любовта ни в блудкаво статукво
какво ако й кажа всичко това
че линиите са набелязани отдавна
и времето е куп ненужни вещи
че мислите са отлетели птици
и поотделно взета любовта
е винаги една
една
какво
ако й кажа това...

автор: Макс Коен (ugupu)

обичам те
забравих всички минали ръце
защото вече зная твоите
невидим полъх
пеперуден

обичам те
очите ти - две юлски жеги
зелено ме топят
в нега

обичам те
дъхът на неизвалени облаци
са устните ти
стъпващи навсякъде

обичам те
притихналите ти гърди
с емайла на овалите
затрупващи

обичам те
ще го повтарям
и повтарям


обичам в теб да идвам
и да оставам..

автор:Макс Коен (ugupu)


претъпканите дупки не запълват
напусналите кея кораби
разръфани полета нежност
снижават се
заоблени до черно

и сочи всеки пръст
където е разумно
в сърце
до трясък верно
а то
по бръчките на онова лице
се спуска
в кладенец попиващ

повеждат крачките използвани
пропяват няколко прозореца
притулени тревите отпечатват
от вчера бъдещето начертано
и всички сякаш са
събудени

не лаят кучета
морета не прелитат
по някакви технически причини
реките сменят си местата
наопаки изливат се
и свършват

небето само очилато
се пули късогледо напосоки
и там понякога намира

автор: Макс Коен (ugupu)

1
любовите
захвърлени край пътя
изгарят
за да останат непокътнати
очите
виждали какво ли не
прибират се в джобовете
заситени
от гледки изморени
като снега -
омръзва даже
неговата белота

2
захлопнатият тесен вятър
във навечерието
на дружелюбна скръб
издухва слънцето
през портата на зимата
и плъзва се
по белия й ръб

3
отрязани езици
на камбаните
втъкават се във думите неказани
и окънтяват ветровитите мълчания
със всичките значения
на знанието

4
на пламъците яздещите конници
се втурват в езерния сплит
съвокуплявайки се с огън
и вода
след всеки миг
ненужно неубит
от някаква неслучена игра

5
зад пясъчните смугли сенки
и цвилещи в галоп стада
вкопават се щастливи костенурки
недирещи
ни дом
ни глас ненужен
ни по брега
останала следа

6
на сушата
наместо пътеводен фар
присвятква някогашна жлъч
суетно
в опустели дрехи
разхожда се
отминал лъч

7
до залезите
топли като музика
полягат незначителни вини
зад изгревите
вчерашните откровения
надничат потвърждаващо
и извървяват си
през вечните врати

8
затичват се постели незавити
небето ниско е
като възглавница
присъствия
били до утрото
завръщат се във свойте същности
до вечерта
на видимата граница

9
прегръдки втурват се
със взлом
сред разнебитените чувства
но някак мъдро
се стъписват
между разтворените пръсти
и да изчезнат бързо
им се приисква

10
луни дванайстократни
огряват всеки нулев час
докосват само белите клавиши
гърдите бухнали
в оная нощ
сега са поувехнали
цветя излишни

11
мълчанието не казва нищо
докато нощта не го поиска
звездите са зашити –
копчета на стар балтон
по тях прикрепват се
буквални чувства
посипани
със червеникав стон

12
смаляващ се
подпухнал облак
прислушва се
във собствения дъжд
и извалявайки се
в събота жена е
вечерта в неделя –
мъж

13
небесният матрак
е нарисуван с чай
обрамчен в сладък дим
плътта затворена е с цип
нещата стичат се необратимо
превързаният аромат е
ту натрапчив
ту ласкаво неуловим

14
умирайки
ръцете лочат времето
превръщат миговете в букви
а тях – във истини
из улиците
те се лутат
и до една наричат се “статукво”

15
език
забравил всеки вкус
грижливо дъното облизва
но там напипва само
старите обувки
в които корените на небето
кълнящи пролети нанизват

16
щурците
скупчени в градините
покрити са
с миналогодишна прах
въздишат късо
тананикайки
къде от празничност
къде от страх

17
увисва утрешния дъжд
обесен
като един поет
избрал си тази смърт
преди целувката на слепи локви
завинаги да поквари невинноста му
от това
че да напоява е нает

18
дъги
превити от червеното
по звездни пасища прибляскват
там коленичили петли
залостени в кръга се вплитат
до кръв избождайки очи
а някои неразбрали
ръкопляскат

19
излишъкът от вчерашни
съществувания
се плиска
като вълна от хвърлен камък
и после се завъртва на пети
след месеците скрити тръгва
намества се между годините дори
за да го видят
за да види

20
сърца
постлани на поляната
припичат се
от тупкането изморени
някои от тях – завинаги
а други връщат се
те влюбени са
в драмата

21
тук ще остана
в долната земя
отхапвайки от ябълката златна
ще пожълтявам
като есенна трева
лицето ми покой ще изразява
на бял и гъст ще се преструвам
докато се стичам
по-надолу
тук любовта се образува
скришом
мълком
и на голо
тук
като зима
надута в белите балони
понякога ще украсявам
и другите сезони

стихове от Макс Коен


***
понякога
но само следобед
спохождат ме самоубитите блондинки но утрините там са тихи и звук се чува от недовършените
свирки
препълнени със семе и неизпита плът
къде ли свършва този път

понякога
но само във четвъртък
далече от Париж от Сан Франциско по-далече мухите старите приятелки накацват ме на мястото
което си натъртих

кое е то ще ме попитате
сърцето е
но то понякога отсъства люлеещо се в стол бамбуков цевта опряна е в главата и само
пръстите ми
свити те
погалват в тъмното косите ти

обичам те
дори понякога обичам те изцяло
и светвам крушка електрическа която прави всичко
бяло
бяло


никой, цъфналият сняг дори..


"никой, нито дори дъждът
няма толкова малки
ръце"

Е.Е.Къмнигс

през всичките стени
се впръсквам

във очите ти
и се загървам
с ирисите жълти
прегърбената
кръв
прегръщам
от вятъра
на малки глътки
гълтам


никой
пеперудата дори
не притежава твойта
нежност

прокашлям
в птичи хор
докосвам устните ти
пясъчни
алеи
преглъщам всичките значения
на любовта
опитвам кожата си
да
излея

никой
цъфналият сняг дори
не е по-бял
от бялото между
гърдите ти

окоренен
с всички часове в сърцето си
премръзнал
търся
сипкави води
ще полудявам
във прахта на дъждовете
до
кея
докато ти

никой
нощта дори най-смугла
не може да ме
притегли
като ръцете ти


пътят, отвеждащ до мен


пресичаш ме
неасфалтиран път
преглътнал стъпки
равнодушни
тук само сенките вървят
или мълчания
във миди ушни

при мен посоките умират
сгрешили севера
със юг
надявам се
когато ме павират
по-често да се връщаш
тук

а някой ден
ще стигна до море
или до Айфелова кула
все някой там
ще разбере
че единица съм
пред всички нули



угупу


на тези, които се опитват
да летят


очите се подреждат
във редици
дохождащата нощ
пред портите се трупа
нареждат се :
безхитростни лисици
бял носорог
и птичката угупу

лъстят пленените постели
огньовете угасват
прекатурени
нагоните - едва успели
в мъгла брашняна
са забулени

снежинки тропат
подковано
препълват зеещите миди
небето е на ивици
разпрано
избухват ластовичи
какавиди

разтилат се
подшушнати признания
стрехите им пригласят
посивяло
от падащи звезди стенания
загръщат утрините
с одеало

трохички от разсеяните птици
върху хралупите се трупат
задавят:
лакоми лисици
ням носорог
и някакво угупу




рапсодия в синьо



(blues for one)

облизвам слънцето
с последния език
в комините
(там топло е все още)
отърквам и луната
с нервен тик
приставам
на отминалите нощи
в очите ти се будя
дрезгав пясък
прищипвам ти сърцето
пак
в ушите три
съм костенурков крясък
в краката -
запокитен рак

препъвам се
от буквите лишен
така
на всички ви се нравя
наоколо се лутам
обезръбен
май глупав съм
(или се правя)
така
съм правилен
олебеден
без ориентир се щурам
а как приятно е
да си смутен
в кръгът
от крачещи контури

убити
непотребни думи
превръщат се
във блудкава трева
бард някакъв се глуми
със някаква нелепа самота
внезапно се оказвам сам
а някой хуква и се черви
потънал в пухкав срам
(очаквам да се ужаси)

удавен
в лепкавата нощ
се напластявам
напосоки
с забит в гърба ми нож
(ще се прекръстя Поки)
поръсвам сънищата си
в чиния
добавям сол
на вкус
опитвам в кръв да се увия
(зазубрям репликите наизуст)
и като сняг се роня
поолющен
изтрополявам
като последни стъпки
и всяка стъпка се топи
в следата си
като унила кръпка

ръцете нямат плачещи очи
(това кой ли го написа)
какво умората ми
ще смекчи
къде
наохлювен ще се улисам

утихвам
сред затворени врати
надявам се
една да се отвори
на асансьора ако ще дори
и с нея бих говорил
нагоре - аз
а той - надолу
когато спира - ще мълчим
събличайки душите си
до голо
и ще летим
летим
летим




отричам се от себе си 


на мъжествените борци
с един проклетник

сложете ми главата
на дръвника
защото съм обидник
и мерзавец
заричам се - да не протакам
и да не викам
скъсете ме с една глава
ще бъда гном-интелектуалец
заричам се да бъда сресан
и чесън да не ям
ще бъда хрисим
блудкав
лесен
патологично
сам



Дилън Томас



опитай с малко нежност

когато вятъра пречупва
розите прегърбени
а нас превива ни на две
и бръчки по лицата ни
ръждиви
рисуват омагьосани ръце

когато раците панически
се връщат в кървавия пясък
пронизани от птича врява
трънлив
и разраняващ крясък

опитай с малко нежност

когато корените на дърветата
оплитат в пайжина
сърцата ни
а риби разтревожени
изригват облаци хайвер
около телата ни

когато слънцето пресъхва
от огъня пребито до премала
стопявайки в скалитие сетната им пот
а ние ги обливаме
с безмислени сълзи
останали от миналия ни живот

опитай с малко нежност

когато времето скрибуцащо
пробягва като нощен влак
и избледняват багрите
на папагалите
а виното
превърне се във грозде пак

когато пръските на водопада
превръщат се
във вечери помръкващи
а ягодите
разпиляват се уплашени
от лакоми усти изсмукващи

опитай с малко нежност...

когато тишината пресушава струните
а светещите зими впиват пръсти
във косите ни
и сенките на думите се разминават
в улиците слепи

когато греховете ни узряват
заедно с есента
и дърпат ни към дъното медузите
летящи парещи ята
а ледените хапки на луната
задръстват лакомите ни коптежи

опитай с малко нежност

когато звуци ни обгърнат
с пръстите на папратов гъстак
и мисли чужди се забиват
в умовете ни
с кълвачешките човки
изтъргвайки пореден знак

когато се събуждаме
от тропота по покрива
на разпилени лунни семена
и гмурваме се по-дъблоко
в невидимите имена

опитай с малко нежност

когато зъбите на вятъра
се впият във утробата
на костенурка овдовяла
а изпотъпкана от слонове трева
завинаги остава пожълтяла

когато звън проточи врат
от камбанарията
а дървоядите зациклят в скрина
подгонени
от чукащото слънце

опитай с малко нежност




Бекет


все някога ще бъда до
все някой ще ми каже да
все някак ще ми го
а после ще замина за


там всичко ще започва от
и ще завършва вчера
тамо дога няма да е хот
какъвто е да е размера

там събота ще е четвъртък
и всяка ще изглежда като нея
там жив ще бъда
колкото и мъртъв
докато полека избледнея

ще духат топли ветрове
и супата ще е безсолна
там не съществува не
ще никнат космите ми волно

там аз ще бъде вътре
но
къде ли не е тъмно
в очакване на някакъв годо
все някога ще съмне

когато се завърна във
наоколо ще бъде много
щесе увия в пъпната си връв
и ще попитам аз
защо го

защото и да кажа на
къде ръцете си ще дена
затънали във чуждата вина
че всъщност събота е седем

защото пак ще бъде три
и утре също ще е толкова
все някога пак ще вали
как лесно думите възторгват




навътре


когато нищо друго няма
когато всичко се стопи
от тоновете ще направя гама
а ти ще преброиш до три
когато скъсам всичките обувки
съвсем прегракне ми гласа
ще хапвам само захарни целувки
защото те не са
не са
когато все пак свърши и
пресъхнат всички дъждове
ще разбера че не боли
ще разбера
защо пък не


линят страстите привични
а думите са само от съгласни
и всеки казва - нищо лично
поемаме в посоки разни
копнежите затихват постепенно
размити като във вода
как безразлично е и ленно
като едва дочуто да

умора
като топъл гущер
в тялото пълзи
увисват нервите ми на въже
висейки редом с моите вини
защипани със всяко твое не

годините ще минат
ще се превърнем
във куп от чувства вкаменени
от студ във тях ще се загърнем
ще търсим някакви промени
сбогувайки се
пак поредното сбогуване
с протяжна нежност дадена погрешка
с неизвървяното за никъде пътуване
и неосъществената забежка

каквото беше - в спомена витае
живеем не каквито сме били
и някой вместо нас чертае
по дланите невидими черти

и всичко лесно ще разбираме
като прочетен вчера вестник
но упорито пак ще се избираме
като досадни, неизбежни грешки
най-важните си думи ще преглъщаме
очите ни ще търсят неутрално място
а на сбогуване ще се прегръщаме
защото всичко ще е ясно

ще си прехвърляме измислени вини
като игра на зар
едно - виновен аз
а ти - на три
като във книга на Киняр
със времето ще си играем
като че ли
подвластно ни е то -уви
възможно е при Бродски или Одън
при нас маршрутът е безброден
при нас до три
не се брои

ще продължаваме да бъдем влюбени
във това
което сме обичали
до дъното на сенките изгубени
през спомените ще надничаме
а после със устите зинали
ще търсим въздуха извън водата
защото миговете са отминали
като забравена от всички дата

ще почна всичко отначало
вкопавайки се в новата си дупка
и там - като махало оглупяло
ще трупам миговете като тръпки

довиждане зелени папагали
довиждане препускащи коне
на шепота, ушите който гали
довиждане
защо пък не

и лекота ще ни споходи изведнъж
като измиващ всичко дъжд
чиите топли локви ще прескачаме
море подир море
и нищо няма да изглежда
каквото точно е

така ще ни минават дните
в хартия някаква увити
изчезващи във друго битие
но там не сме, не сме
там всичко се преплита и размива
там някой с гума ни изтрива
там никого и нищо не разбираш
и непрекъснато умираш



    

когато нищо друго няма
когато всичко се стопи
от тоновете ще направя гама
а ти ще преброиш до три
когато скъсам всичките обувки
съвсем прегракне ми гласа
ще хапвам само захарни целувки
защото те не са
не са
когато все пак свърши и
пресъхнат всички дъждове
ще разбера че не боли
ще разбера
защо пък не

линят страстите привични
а думите са само от съгласни
и всеки казва - нищо лично
поемаме в посоки разни
копнежите затихват постепенно
размити като във вода
как безразлично е и ленно
като едва дочуто да

годините ще минат
ще се превърнем
във куп от чувства вкаменени
от студ във тях ще се загърнем
ще търсим някакви промени
сбогувайки се
пак поредното сбогуване
с протяжна нежност дадена погрешка
с неизвървяното за никъде пътуване
и неосъществената забежка

каквото беше - в спомена витае
живеем не каквито сме били
и някой вместо нас чертае
по дланите невидими черти

и всичко лесно ще разбираме
като прочетен вчера вестник
но упорито пак ще се избираме
като досадни, неизбежни грешки
най-важните си думи ще преглъщаме
очите ни ще търсят неутрално място
а на сбогуване ще се прегръщаме
защото всичко ще е ясно

ще си прехвърляме измислени вини
като игра на зар
едно - виновен аз
а ти - на три
като във книга на Киняр
със времето ще си играем
като че ли
подвластно ни е то -уви
възможно е при Бродски или Одън
при нас маршрутът е безброден
при нас до три
не се брои

ще продължаваме да бъдем влюбени
във това
което сме обичали
до дъното на сенките изгубени
през спомените ще надничаме
а после със устите зинали
ще търсим въздуха извън водата
защото миговете са отминали
като забравена от всички дата

ще почна всичко отначало
вкопавайки се в новата си дупка
и там - като махало оглупяло
ще трупам миговете като тръпки

довиждане зелени папагали
довиждане препускащи коне
на шепота, ушите който гали
довиждане
защо пък не

и лекота ще ни споходи изведнъж
като измиващ всичко дъжд
чиите топли локви ще прескачаме
море подир море
и нищо няма да изглежда
каквото точно е

така ще ни минават дните
в хартия някаква увити
изчезващи във друго битие
но там не сме, не сме
там всичко се преплита и размива
там някой с гума ни изтрива
там никого и нищо не разбираш
и непрекъснато умираш

увит в летящия килим
забутан в ъгъла
на прашната вселена
кривя се
като бездарен мим
въртя се
като яйце сварено

залязвам бавно
но надеждно
все същия износен лабиринт
на кой му пука
как изглеждам
навивам се в луната
като винт

изтърсвам се
като покривка след вечеря
политат чувствата ми
като трохи
кълва ги скришом
до неделя
във понеделник
няма да личи

целият сюрреализъм
Сивотата на небето беше
бе изписан на задника му:
кацнала на бузата й,
животът е влак,
а между бедрата бе събрала
който докарва и откар-
толкова много загубено време,
ва пътници, някои от които са се
че понякога излиташе към тавана
случили, а други – винаги с мокри
и залепваше там.
крака.
Плачеше повече, отколкото тряб-
в сърцето му се бе събрало
ва, но никой плач не трае вечно,
толкова много мъгла,
вдовиците отново се омъжват,
че вените му висяха в
защото една среща можеше да бъде
нея като забравено пране,
най-малката случайност в живота й.
а от тях се стичаха само
Часове наред поглъщаше студена супа
ненужни обяснения.
и цигарен дим, гъст като пюре,
имаше повече думи,
зад който се криеше като параван,
отколкото преди време, но вече ненужни,
докато наоколо летяха изговорени-
защото не вярва-
те думи – сини, червени или
ше, че те съществуват извън
пък пъстри.
стиховете, затова бе прес-
Душата й мишришеше на трева.
танал да ги ползва.
Вечер танцуваше,
време бе да удуши лебеда
сама в центъра на стаята,
в себе си и да се изтърко-
нямаше нужда от обяснения
ли в забравата.
или случване на други неща -
да започне да очаква,
плуваше в дима като лебед,
защото ако не очакваш
подслоняваше се под арката на
никога не срещаш нео-
разтворените си бедра
чакваното.
а по тях се стичаха
усмихна се, за параван,
недовършената любов,
подслони се под арката
недовършеното време,
на някои предполо-
и няколко измокрени целувки.
жения, като се държеше с всички
сили за цигарата,
в очакване на надеж-
дата – оная дебела Мария,
която понякога идва,
а по-често танцува
за никого.

трудно е да си парче от
слънцето
затруднен си от огряването само на пъпа
или тази част от бедрото
близка до коляното
а по-нагоре се бутат тия
с големите късове
като че ли обувките им винаги са
завързани правилно
нямат лекета по ризите
не заекват
и изреждат имена
между които твоето го няма


да минаваш отстрани
заобикаляйки читавия произход
на изкъпаните
от тях не стърчат конци
поне една лоша дума даже
не виси от джобовете им
празни
за да бъдат акуратни


безполезно е да споменаваш мълчанието
на изпушената цигара
чийто десетминутен живот за теб е кратак
но за нея така ли е
дали знае някой колко години траят десетте минути
на цигара kent с откъснат филтър
дали димът не е най-хубавото стихотворение
отлетяло кой знае къде
при някое настъпено цвете
или в края на едно препускане
потно и възторжено
с вик накрая


върху ретината на мухата
десет хиляди пъти захар –това също е
стихотворение
но Кокто отдавна е забравен
дори любовника му Маре едва ли помнят
те са изпушени цигари
от фасовете им не можеш да смръкнеш
дори веднъж
да си припомниш е нужно въображение
както когато измисляш

дали спомените са съществували
въобще
това не е въпрос
а също спомен


да разтягаш нагона си
като акордеон запълнен с въздуха
на една селска къща
а рестото на времето да пуснеш
в процепите между клавишите
които висят като езици на уморени кучета
или се веят безшумно в чест
на нечия победа

от настъпените локви на оголените нощи
плискат диезите на островърхите гърди


да направиш място
на две от годишните времена
които си пренебрегвал с години
с намерение да си изясниш
защо си постъпвал така
а после да забравиш
както толкова други неща

когато потърсиш в джоба си
дребни монети
а намираш събираните през лятото
паднали мигли


да отсъстваш съвършено
като пропуснат такт при Завинул
но винаги да бъдеш там
като шумът зад кулисите
който зрителите не чуват
но актьорите усещат
дори и да не го чуват
защото знаят че е там
никога реален
но винаги истински

диалог пред ютията с гвоздеи на Дада:
всъщност не се различава много от тази
която имам – с тая ще се убодеш
а с моята ще се опариш


някои
преди да умрат
отекват по уличните ъгли
последното им нагло присъствие
после си купуват сладолед
и така си отиват
ближейки
сред песни
пърхания и евтина врява


да извираш натъкмено
от всяко разхвърляно легло
все едно си първия
пощенската кутия да плаче
от пустотата си
а единстветото писмо
което лежи под зъвзглавницата
е изтърканото вале спатия
което винаги излиза до дамата купа
докато аржентинецът те чака
седнал върху хоризонта
и хвърля по теб излишъците си


непоносимо
но необходимо да въвведеш ред
в миналото си
после да му тръшнеш вратата и приковеш
с гвоздеи върху нечия вселена
тревата
която някои косят
други пушат
а трети просто показват като определят
зеленото
като че ли няма други цветове
синьото например
което разделя детството от първия допир
на устните
и Али Баба завинаги остава в пещерата


да имаш точна цел
към върха на някой хълм
носещ името на Леополдо Новоа
или Венера – без значение
стига билото му да е обръснато
никога да не пресъхва
и от време на време да издава
стонове
които чуваш само ти
когато го замеряш със събираната дълго време
памет
вече брадясала
но още с пулс


да разбереш
стигайки до цифрата три на циферблата
че прозираш
откъдето и да те погледнат
че думита са само стъклени топчета
а не камеи с вкаменени в тях сърца
че душата ти е празен аквариум
от който някой отдавна е взел
златната рибка
че под капака на пианото няма клавиши
а само няколко сгъваеми целувки

и вече няма нужда да повтаряш:
не плачи за мен
Аржентина!

(по Х. К.)

Да умирам от любов изобщо не е
Ще разбера кой какъв е, за да мога
Неспособен съм да скоча дето
Тогава я изтъкавам от въздух, а тя ме
Безпогрешно напипвам единствения начин и
Не искам много, само оня първи
Дъвча маниока, за да й
А после си отстъпвам мястото, но тя още
Потапям се и чакам да
Тогава тя ме събужда сякаш
Сънят, този прашен дъжд отново
Мъглите, които не можаха да ни
После се склопиха едни очи и изведнъж
Пътуването ме отведе над моите
Но да разчитам на подарък, е все едно някой
Най-доволно се отпуснах, чак
Погалих я, а тя ми каза: чакай да те
Хващам се за дръжката, но после
Слага ми го полека, захвърлено посред
Където капки падат по гръб, докато навред
Нощем ни нямаше, а тя можеше все
Стихотворението е едно и също, обаче
Вечерните локви се потят, а от
Но кой пие чай посред
Или да кажа, че по здрач
Тогава всички се разприказват и става
От тогава не съм я питал, но разбрах
Пеенето на петли е като другото, ала те
Точно като ръцете, които мърморещи
При това не един път, въпреки
Докрая ще те обичам, та ние само

1
между етажите летеше една нота
от нейното вътре се чуваха:
женски бедра потопени в страх
полуголи човешки очертания
лодка която се спускаше по река
вкус на хляб
сянка на кон

2
остави рибите да отхапват от дланите му
докато опитваше да напипа мост
а изгладената риза
остана непотребна

3
какъв любовник беше
щом като не смееше
да се мушне във водопада
от който да й донесе
една червена рибка

4
през стъклените топчета
големите прозрачности го гледаха
като препълнени с пикоч мехури

5
придърпа облака
като завивка
отказа на севера вечеря
и се укри в походката на други небеса
до следващия делник

6
скъта носната кърпа
в областта на срама
където един четвъртък пееше

7
прочете указанията
за навиване на часовник
и го заключи в чекмеджето –
времето му беше подарено късно

8
пренареди посоките на света
прибави изминалата седмица
и се здрависа с тях
като с пет пръста

9
стълбата беше красива
всяко стъпало притежаваше индивидуалност
но тя не водеше нито нагоре
нито към врата

10
тромпетът изцеди последен звук
и се отдаде на безредието
където той и толкова други
са мъртви

11
щом от името й
е останало само сянка
а от гърдите й – надписът върху блузата
как да твърди
че я има

12
медът се стичаше
където не му бе мястото
а пеенето на петлите носеше
радост

13
продаваше звуци и букви
въздишки и хрумвания
а веднъж пробута и една поука

14
падаше и ставаше
понеже не искаше да заобиколя

15
мина време
докато разбра
че всяко кълбо е куб

16
задоволяваше се да върви
до края на неподвижното
а там го чакаше
червенокоса нетърпимост

17
когато сутрин си миеше лицето
го милваше по устните
лижеше му носа
и бе сигурен
че му прави добро

18
пространството около него
бе изпълнено със спирки
и празни стаи
в които танцуваха
загърбено
танго

19
Макс Жакоб е прав:
пилетата – готвени

20
в околностите на късите му мисли
растяха буйни треви
като пръстите на Телониъс Мънк

21
изпилените улици
остро го пронизваха
а от дупките изтичаше
въображението му

22
устните на съня
го целуваха по лицето
и го гризяха
до корените на небето

23
казваше: избягвам да присъствам
до края на написаното
поради което предварително го свършвам

24
розите завираха бодли в кръвта му
а той я запушваше
с люспи от пъстърви

25
дори изгубването и връщането
на вродената му склонност
не можа да изтръгне името му

26
виждаше лепкаво
а очите му бяха меки
като топли хлебчета

27
не стоеше ли вече достатъчно
на другия бряг

28
при последната му разходка из Париж
разбра
че жълтата раса преобладава

29
облечената му сянка
се изхлузи от гърба
а той тихомълком я вдиша

30
ципът започваше от пъпа й
разделяше гърдите
и се качваше
чак докато се изгуби
в един тъмен водоскок

31
каквото обичаше
обичаше го сам

32
опази се от ненаситността на
сетивата си
бе способен да се възторгва
и въпреки че бе несръчен
си остана най-огромния кроноп

33
къде ли отиваха:
празните кутии от кафе
изрязаните нокти
старите календари
миглите, които падат

Азбуките бяха сбутани в един кашон - някои си взимаха букви, за да съставят думи, други си правеха от тях огледало, а аз ги редях като домино - от “Я” до “А”, от “Я” до “А”...а после бутах редичките и те се превръщаха в обратни улици.
Безумният фенер създаваше от скитащите сенки физиономии.
Вродените недостатъци се събираха всяка събота на ъгъла и се подреждаха там - като плочки на тротоар.
Гаснещите й косъмчета ми подсказваха, че няма да има втори път.
Дълги дръпнати очи, с номерца на краката.
Един ден хвърлих камък във водата, но той отскочи, без да образува кръгове.
Животът бучеше в ушите ми, като море в раковина.
Зимата премахна и последното “защо”.
Итака - островът в главите ни.
Йерусалим, все пак.
Как може нещо, като кокошката, да снесе такава съвършена форма ?
Лицето ми плуваше в тоалетната чиния, непотънало след първото пускане на водата.
Меко ли е, когато умираш ?
Някой повдигна планината и от нея потекоха реки от думи, в които се давеше скрития смисъл.
Онзи свят, който е този.
Препънах се в кучето на прага, а то се изсмя, като глупаво момиче.
Разбира се, никой не разбра какво казах и настъпи миг надежда.
Състояние - това е да Стоиш Със някой.
Това изречение извираше от дълбокия срам, натъкмяваше се към околностите,
а после само си слагаше точката.
Устата й - бликаща език след език - ме поглъщаше бавно и цял , сякаш анаконда.
Фалосът понякога е мост.
Хилавите врабчета кълвяха трохите на едно минало време - сред песни, пърхания и възторг.
Цял и невредим.
Чуйте това: в живота ти си отговорен за всички, които си опитомил.
Шепотът - звук от конец, вдяван в игла.
Щастието е топла пушка с общи патрони.
Ъгълът - намерението на всяка среща.
Юли - месецът, през който се укривам.
Яго, който прави всеки от нас Отело.