избрана поезия

автор: Mrs_Robinson


Бог, който е любов, който е у нас, които сме Негови подобия...



заключена в дъждовно ехо,
Йо-то-то-ви, жената на моя живот,
разговаря само с призраци

Йо-то-то-ви, която
започна персоналното си Съ-Творение,
несъвършеното си богоподобие,
като горяща пеперуда...

преди, когато знаех по-малко,
си мислех, че мога да виждам
и казвах (о, колко съм горд, колко горд съм, колко Съм):
няма по-прибързано нещо на света
от изреченото -
думите са,
които извайват смисъла
и се извайват от него...

сега бих искал да кажа друго,
много повече от всичко това,
което излиза с хрипливи струи от мен:
няма по-закъсняло нещо
от неизречената дума
и няма по-безсмислено нещо
от закъснялото....

каквото и да е
това, което сега казвам,
съвсем не може да догони смисъла,
който би имало
когато

но сега, сега,
о, сега
Йо-то-то-ви го храни с ябълките на очите си -
онзи Демон с дългата сянка, разкъсваща
неподозираното ми предишно щастие...

едва ли някога ще проумея напълно
кое е истината,
кога е наистина
и искам ли да правя тази разлика
дали защото
накъдето и да се движа занапред
който и разбера, че съм,
ще бъда по-малкият къс
от протяжността, разсечена
на „преди" и „след"

и макар понякога да знам, че не съществува -
искам я,
впивам се яростно в нея - в тази негова (морфинова) вина,
но някой у мен в края на всички краища знае -
той не би бил той,
ако не ядеше очите й,
тя не би била тя,
ако не го хранеше...

той не е нещо специално
и е виновен единствено по онзи начин
по който е себе си
и е невинен поради онзи начин,
който кара нещата да се самопричиняват -
дъждовете да се израждат в джунгли,
джунглите - в пустини,
пустините - в огнен ад...

преди него тя
отглеждаше еднорози по хладните си брегове
в мъглива атараксия
(но за мен беше само, блед цвят, мой креещ оризов стрък)
грехът за нея бе благодеяние,
така, както
нарушението на симетрията събужда живот,
така, както
калта е нужна за сътворението,
без да го съставя ...

парадоксално и гибелно как
невинността съдържа съвършената неподготвеност
за капаните, заложени в нея,
дамгосващи посоките „преди" и „след"
Едем

ето ме сега с всичките тези изостанали думи,
опожарен и опожаряващ,
с цялата твърде излишна за един единствен човек топлина

и се връщам назад,
назад - напред,
напред - назад
в тоя кръг
и не знам на кого да простя
и от кого да поискам прошка -
от Йо-то-то-ви,
от себе си
или от онзи,
който е направил така,
че да ме има мен,
демоните
и Йо-то-то-ви

исках да кажа, че...
искам да изрека нещо смислено
от всичките тези парчета наоколо...
но едва сега разбирам,
че никога не съм познавал думите
на който и да е език,
освен на своя собствен
(дали в памет на Тогава, когато Словото е било у Него...)
но, Боже у мен разпънат - къде е началото и къде краят,
дори не съм аз призракът,
поради който Йо-то-то-ви
или това, което е останало от нея,
продължава да се самопричинява,
отлагайки все по-късите и все по-протяжни мигове
на колапса,
който ще търкулне нейната вселена
встрани от всички допирателни в познатия ми свят

освен - моля се - една

и
и
и

уча се да говоря с-мислено тепърва,
когато нищото предстои,
за да струпам на пътя му купища думи -
за мостове и клади,
за моя самотен затвор с мъчни ключалки
за моето персонално Съ-Творение,
финалният щрих на моето богоуподобяване -
съвсем паралелно на Йо-то-то-ви
защото в нашето Съ-Творение
тя беше дясното око, аз - лявото
и не бе съдено да се виждаме и познаваме
преди да се разполовим
и Той да се проточи между нас -
межда и връзка
сега и винаги
и да трупам и трупам -
болезнена лава,отломъци, кал
и стройни, мощни, мъртви стволове
за да свети името Му
с цялата ми Любов

автор: Mrs_Robinson



Тигърът на Лора има оранжев смях
зелена памет, бели мисли
и фойерверков устрем
рисуващ над тревите
възторга на кръвта

неволно жесток
небрежно красив
почти съвършен…

Тигърът на Лора има раиран глас
лунен поглед от остро кадифе
и лениво бързо тяло
с филигранни мускули
във вените му още проблясват
суеверията
на газелите

но гръбнакът му е
мълчалива струна
призоваваща покоя…

Тигърът на Лора
се смрачава на хълма -
изящна статуя с изстиваща кръв
красив инструмент за живеене
заслушан в ехото
от стъпките
неидващи
на Лора

автор: Mrs_Robinson



ето, идва баща ми,
подобен на камбанария,
на тръстика, в която пее вятър,
на кентавър, препускащ
на изгрев
идва баща ми
топлина, нашироко разлята
коси в арабески по смуглите скули
и две безгрижни трапчинки
изгряващи
баща ми
с пантери в кръвта си
с ръце - гнезда
на върха на света,
зеници сипващи се -
розови венчелистчета
в обгръщане
ето, идва баща ми

майка ми вижда само него
и към света се усмихва
с единствените си очи
прозрачната й кожа, прозрачната й кръв, прозрачната й утроба
светят
майка ми стои на кея и събира думи
и изпраща думи
по гърба на водата, по дълбокото и плиткото
ръцете й са лотоси,
тънките й бели глезени пеят,
пристъпяйки
мислите й си спомнят бъдещето

баща ми поглъща вълните
кръгли като зеници
той и тя заедно правят света
думите им са изящна тъкан
на вричане подобна
на лале подобна,
на саван подобна,
димящ върху двама

майка ми знае
баща ми знае
всичко се заплаща
и стоят вплетени, докато се топи времето им
и баща ми изтече в оная мъгла
а майка ми започне да заравя
помръкнали лотоси
след отлива,
оставайки с единствените си очи
загледани навътре след него
в колапс, непознал грозотата,
черна дупка светеща с някогашно бисерно щастие
завинаги непомръкващо

ето я после майка ми
с обърнатия поглед
вървяща по златната нишка - наследството на баща ми:
всеки миг по няколко думи,
оставени по дъното на отлива на всички отливи -
хиляди жълти писма,
наречени за всеки ден без него
думи като златен дъжд
шепнещи, обичащи, милващи
докато мине година
та скръбта стане на перла в сърцето й
и освободи утробата й за първо зачатие
от него и поради него
и после - още писма с още думи
питащи, звънтящи, смеещи се
шепнещи, любящи, милващи
мъдри, закачливи, търсещи -
неговите думи
за всеки един ден
и така до двадесетата ми година,
когато на дъното на меднозлатния сандък
остана само един плик
и майка ми запечата себе си в него
и се усмихна от нищото
оставяйки след себе си ехото,
попило в нашия дом -
сребрист смях и музика,
светлината на ръцете й
и моето ефирно съществуване -
скитащо съзнание,
дете заченато с думи
с тяло от думи
с устни от думи
с очи от думи
горчиви и сладки
щастливи неживени
той и тя едновременно
аз - носещ се някъде между битиетата
невъзможно действие
отпечатък свръхлюбов
шепотите им движат кръвта ми
следите от дланите им ме извайват
живея него, живея нея
раменете ми - пантери,
ръцете ми - лотоси,
очите ми - рози
устните ми - сливане
душата ми от двама
недокоснат плод
смисъл
нестрошен

ето ме мене

автор: Октавио Пас /Мексико/


С градската нощ от камък и суша
влиза полето в моята стая.
Протяга зелени ръце с часовници ръчни от птици,
с гривни от листи.
Носи река в ръката.
Влиза и синьото небе на полето
с кошница перли, току-що обрани.
Сяда морето редом със мене,
проснало своята бяла опашка по пода.
От мълчанието никне дърво от музика бавна.
От дървото увисват всички хубави думи,
блещукат, узряват и падат.
Пещера е челото ми, дето светкавицата обитава...
Насели се всичко с крила.
Истина ли е, кажи ми, че иде полето от толкоз далече,
или си ти и съня, които сънуваш до мене?

автор: Ив Бонфоа /Франция/


Там несъмнено винаги по дълга улица накрая,
където съм вървял като дете е маслената локва,
четириъгълник от тежка смърт под черното небе.

След това поезията
отдели водите си от другите води
и нито красотата, нито цветовете я задържат.
Тя се тревожи за желязото и за нощта.

Тя храни дълга скръб на мъртъв бряг и мост железен,
мост прехвърлен върху бряг отсрещен и по-нощен
той, единствената нейна памет и единствена любов.

автор: Веселин Иванов


Защо ли да рисуваме със думи?
Нали са “курви” според Хичкок.
Кажи, че слънцето е цирей
и че звездите стискат гнойните си пъпки.
Че храчим думите,
че любовта се ражда след оргазма
в изкълчените клони на дървета.
Че птиците туберкулозно кашлят,
а красотата е утопия за слепи…
Кажи, че не вървим, а куцаме.
Че вместо въздух дишаме цигари.
Погледнем ли света така обаче,
сме малодушни
и сме се предали…

автор: Веселин Иванов


Разкъсано отекват звуци.
Дъждът навън е кречетало.
Листата спят.
Комарите са глухи.
Нощта е хладно наметало.
И няма лебеди.
Избихте ги!
Но не за пирове, страхливци мижави!
Бутилка бира и решихте:
“Човечеството ни е застрашено от умиране!”
Да бях прихванал птичия ви грип!
Да бях обречен. Да умирах!
Умрял бих, но щастлив!
Че ще нахраня птиците.
Ако ги имаше…

автор: Веселин Иванов


А рамото ти
е пързалка към отвъдното.
И устните ти
са пастелени приумици.
Рисуваш ли дъжда,
или си истинска…
Настръхваш ли,
когато те сънувам?

автор: Макс Коен

Сега четеш живота си обратно.

автор: Йожеф Торнаи

Тогава още нямах телефонен секретар, та не можех
да се обадя на себе си. Смешно е,
а май и болестно - това чувство за сигурност, че когато и да било
мога да чуя собствения си глас. Има един глас, който е -
макар машинен - мой. А като се замисля, нямам и друго
сигурно притежание: само този далечен глас,
идващ от някакъв уред. И още това, че когато и да било,
откъдето и да било мога да го чуя. Има една стая, където
живея, и в нея едно черничко апаратче, което
говори в празната стая. Щрака, пренавива си лентата
ту напред, ту назад. Изключва се и се включва.
Обживява стаята. Но тогава все още нямах такъв
секретар, и нямаше никой, на когото бих могъл да се
обаждам. Който би ми отговарял; и не би трябвало
да се срамувам, задето ми е необходим
този глас. Само за това - някой да ми говори.
Срам ме беше от пресекливия ми, плачлив глас,
от лицето ми като маска, с непредсказуема мимика.
За пръв път зърнах го май във витрините на Курфюрстендам
отразено. Какво ли бих могъл да му кажа. Откакто
имам секретар, аз понякога се обаждам, изчаквам
търпеливо края на поздрава и след дългия писклив сигнал
оставям съобщение: Скапаняк, ще те надживея.

Обикновено, когато почвам да се къпя,
ти се шмугваш при мене в банята, сега ти се налагало,
не си виновна, и ето те седиш на обръча.
Благоприлично изчаквам (евентуално дискретно
се плицикам) края на процеса,
незабележимо понякога във въздуха подушвам,
ти миеш си ръцете, после излизаш, набързо всичко,
за да не ме смущаваш дълго време
(което вътре е, то вътре си е, таквиз са вече баните).
Отначало вътрешно се позахилвах, я, каква ми
искреност тук между нас вирее,
нещо прекрасно, такъв съм си, пред мене може да вършиш
и това, нищо човешко не ми е чуждо,
но последния път посрещнах със "сега ли точно пак" подканящата ме молба да поизбързам,
която изложи със стеснителна усмивка.
"Защо сереш тогава само, когато аз се къпя?" - извиках
най-накрая, дотам се стигна,
но не си мисли, че сърдя се, когато начумерено излагам всичко туй,
всъщност само си се ядосвах, защо не е отделна
тоалетната (нещастен свят),
вече дори това не ме вълнува.
Радвам се на всичко туй - нали ми вярваш?
Вече дори и не поглеждам как ръка протягаш за хартия,
как отзад бърникаш, суетиш се известно време,
извръщам поглед, зяпам плочките (и не защото ти не ме интересуваш),
вече не те разпитвам, X. целувал ли те е или само дето
не искаш да го си признаеш,
не разбунвам тайните ти, ако ги има, и отдалеч поглеждайки те
възхищавам ти се в една по-чиста форма,
станала си по човек, и по-далечна, по жена в очите ми, разбира се, не
само зарад тоалетната,
и някак си тогава пред мене и смисълът му замъждуква,
каквото и да стане, каквото и да е било,
и даже ако някога от всичко оттегчени, аз теб, ти мен, със всеки
срещнат,
дори и тогава значи, вече има някакво безвремие помежду нас,
и аз днес вече като поет маниакален от всичко,
от всичко твое отново и отново правя стих.

дами и господа
ще бъдете ли така любезни да преустановите
или поне понамалите дозите параноя
с които поддържате баналните ежедневия
баналните нощувки
баналните искрености
баналните разходки
банановите жестове дами и господа
шепи меланхолия и добронамерена перверзия
от компетентност и коректност дами и господа
моля ви да престанете да марширувате с думите си
стриктно и атрактивно римувайте дами и господа
самотите си дами и господа кажете не на
впечатленията от сенките
въпреки че сенките са много по-чаровни дами и господа
от самите сенконосачи дами и господа
ако обичате ако обичахте ако сте обичали ако ще обичате
дами и господа позволете си една колекция от мълчания
вместо от отчаяния дами и господа самотоносачи
възбудени птици
оклюмали патици
бъдете така любезни
а това вярвам най го можете дами и господа
и си спестете утаяването в дълбокото на очите
угояването и есетата в плиткото дами и господа
изгорете тълковните речници и се отдайте на имиграция
вън от всякакви съмнения и малки престъпления
отгледайте внуците и внучките сочещи винаги с пръст
винагинезначителнитенещица ако обичате
ако обичахте
ако сте обичали
ако ще обичате
така се отглежда своеобразна философия на незначителнитенещица
дами и господа:
оставете дистанционното!

*
на д.

Би трябвало да разкажа
за внезапното възпитано убийство по емоционален стандарт
от твоя страна би трябвало да разкажа
за това как си направих труда да запиша това стихотворение
облечено във вятър и неон от друга страна
би трябвало да се прави любов докато се чете това стихотворение
би трябвало да сричаме мълчанията си докато се превиваме
от влюбчивост би трябвало някой да ни преразкаже как
момичетата нашепват нещичко на момчетата
със задните си части от една страна или с лош дъх
в устата от друга
би трябвало да се направи нещо
примерно статистика относно на-кого-колко-му-стиска
за възпитанието на душите на думите
и превъзпитанието на човечетата-институции

би трябвало да разкажа
за това-онова
но няма нужда
от публични домошари
нали така или иначе
душите ни са вечни гости
в хлабавите ни тела

има толкова много любов и инстинкти

ела моля те ела

*

на д.
отваряш ме.
на случайна страница.
случайна среща с няколко произволни думи.
по-скоро: т а н ц у в а щ и букви.

ти обичаш да танцуваш.
да ксерокопираш случайността.
по няколко пъти. да има.
и за твоите. и за моите. нашите приятели.
понякога разчитат на и по нас.
любимите им думи. в друга хореография.
и повече репетиции.
и повече: винаги.

това ми липсва.
и онова това ни липсва.
и това-онова също.

нищичко не ни е присъщо.
да обичаме. наизуст. но все пак.
дали е възможно. дали е важен предговора. послеписа.
а понякога и преводача. печатницата. и издателя също.
(дали да не повторя пак: и з д а т е л я!)
дали пък страницата не е била
д е ф е к т н а.



*

Общителни самотници сме
а то просто-просто
сложно-сложно
ставало дума за емоционален стандарт
за отглеждане преди това засаждане
на вътрешни самоти
или външни
любезности-актуалности
за отглеждане на любими тишини
паузите са нещо друго
с това гордо З едва ли могат
да се вредят
или да навредят

Пререждаме се
превеждаме се
понякога се прераждаме един в друг
или в някой произволен друг
повреждаме си страстометрите
или си ги нагаждаме
все едно
прихващат ръжда от срастването
на намеренията с посоките
вратите
вратите са няколко
скърцането е много по-романтично и познато
от думите
от дъната
от любимите букви с които просто-просто
сложно-сложно
опитваме да подреждаме
буквите на
с
м
ъ р
т
т
а


*

Имам.
Нощно тяло.
И дневно тяло.

Нощното ми тяло е събрало всички изгреви.
Дневното - всички залези.

Нощното ми тяло е като мързелива неонова снежинка.
Дневното - като забравена включена нощна лампа.

А денонощието е урок по психопатология.
Нищо повече.
От имам.

*

на д.

разхождаш се.
разхождаш ме. в себе си.
през себе си.
край себе си.
разхождаш се. разхождаш ме.
с каишката на плахостта.
която рядко се разлайва.

и как да не заобичаш.
кучетата.
как.

*

Един човек
бил направен от хартия.
Оженил се.
За кибритопродавачка.

Очаквало го
топло семейно щастие.

Къщата
посоките
събира като свои
гласове и стъпки
следват
бавното й пентименто

стаи
умножени в погледа
нахлуват

стаята със цветните стъкла
стаята със съдове вода
стаята с огледала и шапки
стаята с легла от водорасли
стаята със среднощен звън
стоята в която няма място
стаята със жестове на сътворение
стоята затворена за лятото
стоята със птичи гласове
стаята със купчина писма
стаята със плясък на криле
стаята с кълба от прах и слънце
стаята за говорене на сън
стаята с бадеми и тютюн

светлина на капки
пръсва се
на пода

навсякъде морето се процежда


*
Градината
подмамва вятъра
по своите пътеки
залутан във дървета и лози
забравил яростта си
наднича
в тайните отвори на смокините

омаята не ще напусне никого

горе на терасата облегнати
чуваме как зреят плодовете
на нехайната им нежност.


*
Възлюбени
единствено на лятото сме
даровете му
в краката ни са струпани
пясъкът бедрата ни полирал е
гърдите ни със прилива надигат се
очите ни са злато
кожата канела
упойващия мирис на море
който между устните си носим
сега разресваме в косите си солени
възлюбени единствено
на лятото


*
Женихите ни
са отплували далече

безбрежно
е очакването

сутрин
рано
някой пръв
загледан е в морето


*
Рибари
със разголени кореми
чакат
времето да падне
няма риби
смях и котки
мрежите разплитат

вик на птица
слънцето премества


*
Кипарисите
търкулват
броениците вечерни
въздуха от музика
вибрира
време е
да станем звездобройци


*
Писмата на
дъжда
върху стъкло
донася вятъра
понася къщата
прелиствайки
безбройните й стаи

На хълма
отдалече
подобна кораб
плуващ в посока
за която няма
име

този град е по-тъжен от остаряла проститутка
закърпените му улици, пребледнели под лампите
уморените му светофари
старите, разлепени от дъжда киноафиши
тишината на спирките и будките за вестници - сутрин на разсъмване
в този град късни болки и предишни решения ме застигат в някой подлез
или както си пресичам
а всъщност опитвам да мисля красиви неща
чувам само бързите стъпки на думите - тичат в главата ми

мисля си за продавача на дини и сляпото му куче свило се под
караваната на пътя за стария мечкар и тъжната му мечка за
циганинът
нарамил своите плетени кошове понесъл ги нанякъде с щастлива и
малко луда усмивка като продавач на детство за студа и босите
гълъби
за мокрите пети на самотата шляпаща залутано в есенната дъждовна
тълпа за любовта която като че ли зърнах зад онзи ъгъл мина
бързо само по бяла риза и изчезна в пресечката вляво
повече не я видях
и отдавна спрях да спирам минувачите да питам да разпитвам

вървя
във тази нощ
тротоарите се движат отстрани ми край входовете мирише на
урина
котките ме гледат неподвижни и съсредоточени
после не помня къде съм била откъде съм минала вървяла ли
съм изобщо
във този град
разпилявам се по улиците му
вървя

просто трупам време
и посоки



*
в събота се притаявам до прозореца
улицата се събужда късно
светът
се изсипва по чехли в домашни дрехи
с ролки на главата и найлонови торби в ръце шушка шушка

в събота се притаявам до прозореца
и гледам другите прозорци съботни
отворени широко проветряват любовта си
или я канят да се върне
по остъклените балкони жени с изгорени от ютия пенюари
правят сутрешни закуски мирише на мекици на пържени филийки
мъжете пушат смръщени по бели слипове с увиснали кореми
приличат на пингвини

в събота се притаявам до прозореца
и слушам чужди разговори откъслечни
успокояващо обикновени думи смях
някой си подсвирква кашлица пак смях ей такива работи
в събота
през открехнатия ми прозорец
промъква се деня следобеда и вечерта нощта се бави
един след друг пристъпват идват ми на гости
носят орехи компот банани
аз съм малко неразговорлива малко ми е тъжно
в събота винаги е малко тъжно

в събота се притаявам до прозореца
крада си късчета от чужд живот
събирам си ги

при първото ми зъбче
при картинките от дъвки

в кутията със чудните неща


*
чаках те на стълбището
вслушвах се във полумрака му със миризма на зимни ябълки на
разтопено масло и препечени филийки гледах през
прашния прозорец този малък двор с натрупаните гуми
празни щайги малко детско колело мислех
за ръцете ти с изпъкналите вени
отдавна
колко отдавна не са ме галили

м а м о

автор: Марио Коев

те разравяха брега и пускаха дървета
във водата
а пясъка изсипваха в прииждащи камиони

после влекачите подобно шествие
отнасяха с претъпканите шлепове
мъртвите дървета навътре във морето

good faith limited
гърдите на момичетата проснати на плажа
петък е безкрайно дълъг ден

тялото тялото
похлупете здраво тялото
да не би да се размърда

понеже никога
не сте били
различни

от скиптъра увиснал
над нея
не сте го носели дори

животът ви е спрял съня си продължете
надвесете се и погледнете
от съня надолу


*
асансьорът слизаше надолу
с утробна скорост прекосява
кухите етажи предишната им прах
ято псалми транспортира
преди извикването разтваря се сънят наново
вътре някаква жена пред огледалото
оправя своя грим сънува
съхнещи етажи полирани преди
прахта над тях е оживяла
подобно тяло из коридорите снове
додето вън телата сомнамбулни
прекосяват хоризонта оцелял
сякаш е тотем но расте
бегония една пред входа

асансьорът слизаше надолу
с утробна скорост прекосява
кухите етажи предишната им прах
преди извикването разтваря се сънят наново
вътре някаква жена пред огледалото
сънуваща оправя своя грим



*
разбира се че помниш онзи бенжамин
беше полумъртъв с найлон увит
положихме го в глинен съд после

го покрихме с торф и пръст
стъблото му и клоните с окапали листа
стояха дълго някак живи

защо защо да не поръчаме отвън
свистенето нали не продължава
червена бира мърфис още две

виж тълпите
сега от подлеза излизат
мъртвите все някога излизат

на повърхността
по-истински изглеждат
мъртвите тела

край зданията високо над площада
огромна статуя във въздуха виси
прилича на езическо създание на

жена - о! тя бавно се поклаща
настрани - и птиците със писъци кръжат
около нея

"Не трябва да се подценява силата на
случайностите да раждат чудовища."

Знае: ако напише това - все едно го е извадила от себе си.
Ето така - бърка и вади.
Изречение след изречение влачи след сянката си
Из тъмния лабиринт на тялото.
С написаното ще заживее по-леко, няма да сънува толкова,
ще освободи тялото от излишната тежест.
И когато следващия път я пита: колко тежиш,
ще каже: 54, а той: какво ти се е случило,
защо си отслабнала толкова,
а тя: не съм отслабнала, само си изхвърлих сърцето.

Докато беше хляб, пица, реване,
шоколадов сладкиш,
това не е закуска а бисквита, сол...
Докато беше малки кексчета с бадеми и канела.

Още нищо не знаех за чудовищата,
които тихо, тайничко и кротко
никнеха под леглото ми.



Твърде много мълчим. Той - вслушан в себе си, аз -
вслушана в него. (Погрешна стратегия, драга.
Любовта е война, погрешните стратегически
решения предхождат пораженията. Както и да е.
Това - само в скоби.) Мълчанието се превръща в
ритуал, в който всеки доизмисля по малко другия,
за да може да живее с него в отсъствието. Той ме
измисля такава, каквато няма да му липсвам. Аз -
такъв, какъвто да го сънувам често. И двамата
мислим любовта през нещо предишно - добро,
лошо, мъртво и погребано или живо и люто, в
паметта като трън, знам ли. Всеки мисли сам, без
другия. Затова казвам любовта, а не любовта ни.

Не знам за него, но за себе си съм сигурна, че умея.
Мога да го измисля такъв, какъвто никога не е бил,
никога няма да бъде. Да, ще го измисля съвършен.
После при всяка среща ще го виждам как ме
опровергава. Ще си тръгвам от него с малка локва
кал под езика. Ако мога - преглъщам, ако не - плюя.
Когато си тръгна съвсем - купчина прясната пръст
върху съвършенството. Прекрасен план. Трябва да
започна да го прилагам навреме. Може би още
вчера.


Жената идва и сяда до мен на пейката. Суха, слаба -
прилича на дълго съхнала на соленото слънце риба,
със сламена шапка, вързана под брадичката,
възрастна. Допивам кафето си, тя: кажете ми по две
качества за момиче и две за момче. Не разбирам,
питам, тя повтаря същото. Още въпроси; тя си
измисля, че прави проучване и така си пита хората.
Вече много съм питала, така ми казва. Е, тогава: тя -
добра и хубава, той - силен и умен. Чудесно,
чудесно! Вашите момче и момиче ще направят
двойка, съвместими са, чудесно... Жената трябва,
да, и мъжа - да е опора на хубостта и добротата й,
чудесна двойка, траен брак!


Моите момче и момиче ще направят двойка. Моите
момче и момиче - тя - трошлива и мека, той - груб и
самовъзторгнат. Чудесна двойка, траен брак,
госпожо.


Каза, че съм приличала на таралеж в началото, но вече
съм се променила, и то много. Ми да, таралежът
тайно е смъкнал кожата с бодлите и, в тъмното,
когато никой не го гледа, я нахлузил наопаки.
Отвън мек и розов - радост за окото. Бодлите растат
навътре, но кой ти гледа.


И друго каза. То не стига, но остава. Не мисли за мен.
Ако все пак го правиш, тогава... Мисли за мен все
едно току-що си научила, че съм разпродал цялото
си имущество и съм заминал при жена си в
Америка. Лека нощ.


В онази нощ го напусках. Докато той спеше, на
душата ми покараха крака, заякнаха бързо.
Колебаех се, вслушана в равномерното му дишане.
Тогава ме попари гняв - как може да спи, след като
ми е казал това? Как някой може да заспи върху
огромната купчина думи, още живи, мърдат
неспокойните им крайници, сгърчените им тела в
конвулсии, как? Тръгнаха пълзешком във всички
посоки, задърпаха ме. Толкова многокрака душата
не я подозирах. Почти успяла, той се пробужда. Не
достатъчно, за да види (грозна гледка, тя плаче), но
достатъчно, за да прегърне, да промърмори студено
ли ти е, ръката, която придърпва одеялото, завива...
Сепват се краката, застиват на място, изтръпват,
обръщат се кръгом...


Пак го направи.


Душата. Всичките й крака се превърнаха в закърнели
чукани - плод на изключително самоускоряващ се
(о! самоуспокояващ се) еволюционно-адаптационен
процес. Сега прилича на цирозирал черен дроб. Не
че съм виждала, но така си го представям - целият в
грозни, разръфани дупки и буци. Пиене, алкохол.
Самоубеждението прави силата. Тютюнопушенето
причинява рак. А любовта? Сещам се за Явор, как е
обелил надписа от кутията на "Victory"-то. Питам
го защо. Дразни ме, отговаря. Защо, не го ли знаеш?
Знам го. Но не искам да го виждам всеки път,
когато посегна да си запаля цигара.


Той помни колкото му изнася, аз... Твърде много
подробности, най-вече думи, но също и жестове, от
които може да ти прегори сърцето. Той се присмива
на това. Нарича го самовъзпитана, зле маскирана
склонност към мазохизъм. Аз наричам обратното
липса на ухо или око, което да ти е отворено към
другия. Въпреки това му завиждам. Искам да мога
като него.


Ще заспивам лесно, равни дни и нощи, като песен.
Дори мога да си лягам на пода, при хлебарките.
Цялата маса в трохи. Умрели от глад гълъби отвън
по перваза. Аз спя и сънувам себе си на върха на
планината.


Съвсем се обърках. Думите се ритат, докато смогна да
ги напиша, излизат целите в синини.


Само тия - още непокътнати: любовта има нужда от
две очи. Едното да й е обърнато навътре, другото -
отворено за другия. Да спи малко, колкото да не
умре от изтощение.


Любовта, тази кривогледа напаст.



Късен P. S.
Ако това беше друга история, тя можеше да
завършва така: накрая тя си купила всички книги от
поредицата "Мъжете са от Марс, жените от Венера"
и нощем, докато той тъничко похърквал, с
треперлива ръка дръпвала пердето и на протритата
светлина от близката улична лампа посвещавала най -
ранните си сутрешни часове на настървено четене.

Но тъй като това не е друга история, а тъкмо тази, тя
май не завършва точно така.

Едисон

досущ котка захапала малкото за вратлето
светлината ме влачи из цялата стая
докато жили издуят стените
и килимът изплюе своето вълнено синьо сърце

в къщата няма стопани
само желания:

да се измъкна от пола си
от лявата си половина
от последната си твърдина литературата

котката е къпина която гори в средата на стаята
там се сбъдват всички желания
без умора
и без да оставят ненужни следи

после котката спи под кревата
после отново танцуваме
сипвам мляко в паничката
даже млякото свети

за приятелка имам махарани от далечна страна



Santorini

На Яна

1.

тя си купува рокли от най-заможните търговци на острова
облича ги веднъж
но им отдава тялото си завинаги
и с всички гънки пясък уиски и евтини цигари
после отваря копчетата и корделите
и заговаря им на катаревуса
за трафикантите
за златото под ноктите им
за кокаиновите пътища
и как бездънни са лодките
в които всичко свършва
говори им за белия летовник с тяло
огромен захаросан плод
от който хапнеш ли веднъж
се пръсва слънцето във клоните
и всяко следващо дърво е стълпник
говори им как островът
как всички острови как гърция
пулсират все по-бавно
и сбъдват безнаказано
желанията си
как тя самата прави същото купува
си рокли от най-заможните търговци на острова
а после ги раздава на рибарските съпруги

приижда рибата във мрежите
прескъпо
отплащат се съпругите
забравили епиталамиите
цветчетата на портокала



2.

на този остров посейдон познал е клейто
а после я е оградил с вода така че
ни бог ни смъртен да я стигне

на този остров платон е познал
и посейдон и клейто
а може би това е станало преди да
познае клейто посейдон

а може би съм първа само аз
която да познавам

дали това което много бавно
излиза от водата и ме вика
е клейто
дълбока като диалог
и лепкава като маслина

или е посейдон

или потънала метафора която
с крайчеца на погледа повдигам
към езика си
премрежена от слънцето



3.

и пак
на този остров
в който интерпретатори на федър и тимей
разпознават атлантида
на озвучената от петромаксови фенери естрада
където цикадите изяждат важни срички
от хекзаметъра
разправят господарката невидимо
подобно знак за придихание се свеждала
над всяка дръзнала да се богоравнява
и така
присъдата отменяла

но по-съдбовен от смисъла на този ритуал
и даже по-съдбовен
от бавното потъване на острова
е шепотът на господарката
запален стъпкан нарцис
гласът й си почива
подпрян на своето копие

и аз го чувам
от свойта твърдина
през текстове и земни пластове
през карти и тела
тъй леко както леко
изсвирени на флейта са
чорапите ми на черти
и анапести са
и панаирни пръчици от захар




Енклитики

балканите са дъно на отдавна изсъхнало море
в което ти ме научи
да плувам бавно

най-важното бе да ме свикнеш да потапям
въображаемите си хриле във
въображаема вода
и от въображаемото
без да се страхувам
да дишам да не дишам
да изплувам

после последва
задържането на главата ми над пяната от
широколистни гласни
аео еао оеа
старинна амфора чиито капиляри се
разтваряха от слънцето

когато бях по гръб дори за миг
не дозволяваше
опашката ми да достигне дъното
където снаряди от молуски
я разкъсваха надве
а киселинната атака повреждаше седефа

ти ме научи да продължавам да се движа
дори когато спря да дишаш с мен
да дишам с теб
най-невъзможното въображение

това сега са нашите по-други географии
земи които можем да преплуваме
с един единствен дъх
дори ако се пръсне амфората
от волята на този дъх

и някоя от нас забие острите си миди в дъното