стихове Нова Българска Поезия

стихове от Макс Коен


***
понякога
но само следобед
спохождат ме самоубитите блондинки но утрините там са тихи и звук се чува от недовършените
свирки
препълнени със семе и неизпита плът
къде ли свършва този път

понякога
но само във четвъртък
далече от Париж от Сан Франциско по-далече мухите старите приятелки накацват ме на мястото
което си натъртих

кое е то ще ме попитате
сърцето е
но то понякога отсъства люлеещо се в стол бамбуков цевта опряна е в главата и само
пръстите ми
свити те
погалват в тъмното косите ти

обичам те
дори понякога обичам те изцяло
и светвам крушка електрическа която прави всичко
бяло
бяло


никой, цъфналият сняг дори..


"никой, нито дори дъждът
няма толкова малки
ръце"

Е.Е.Къмнигс

през всичките стени
се впръсквам

във очите ти
и се загървам
с ирисите жълти
прегърбената
кръв
прегръщам
от вятъра
на малки глътки
гълтам


никой
пеперудата дори
не притежава твойта
нежност

прокашлям
в птичи хор
докосвам устните ти
пясъчни
алеи
преглъщам всичките значения
на любовта
опитвам кожата си
да
излея

никой
цъфналият сняг дори
не е по-бял
от бялото между
гърдите ти

окоренен
с всички часове в сърцето си
премръзнал
търся
сипкави води
ще полудявам
във прахта на дъждовете
до
кея
докато ти

никой
нощта дори най-смугла
не може да ме
притегли
като ръцете ти


пътят, отвеждащ до мен


пресичаш ме
неасфалтиран път
преглътнал стъпки
равнодушни
тук само сенките вървят
или мълчания
във миди ушни

при мен посоките умират
сгрешили севера
със юг
надявам се
когато ме павират
по-често да се връщаш
тук

а някой ден
ще стигна до море
или до Айфелова кула
все някой там
ще разбере
че единица съм
пред всички нули



угупу


на тези, които се опитват
да летят


очите се подреждат
във редици
дохождащата нощ
пред портите се трупа
нареждат се :
безхитростни лисици
бял носорог
и птичката угупу

лъстят пленените постели
огньовете угасват
прекатурени
нагоните - едва успели
в мъгла брашняна
са забулени

снежинки тропат
подковано
препълват зеещите миди
небето е на ивици
разпрано
избухват ластовичи
какавиди

разтилат се
подшушнати признания
стрехите им пригласят
посивяло
от падащи звезди стенания
загръщат утрините
с одеало

трохички от разсеяните птици
върху хралупите се трупат
задавят:
лакоми лисици
ням носорог
и някакво угупу




рапсодия в синьо



(blues for one)

облизвам слънцето
с последния език
в комините
(там топло е все още)
отърквам и луната
с нервен тик
приставам
на отминалите нощи
в очите ти се будя
дрезгав пясък
прищипвам ти сърцето
пак
в ушите три
съм костенурков крясък
в краката -
запокитен рак

препъвам се
от буквите лишен
така
на всички ви се нравя
наоколо се лутам
обезръбен
май глупав съм
(или се правя)
така
съм правилен
олебеден
без ориентир се щурам
а как приятно е
да си смутен
в кръгът
от крачещи контури

убити
непотребни думи
превръщат се
във блудкава трева
бард някакъв се глуми
със някаква нелепа самота
внезапно се оказвам сам
а някой хуква и се черви
потънал в пухкав срам
(очаквам да се ужаси)

удавен
в лепкавата нощ
се напластявам
напосоки
с забит в гърба ми нож
(ще се прекръстя Поки)
поръсвам сънищата си
в чиния
добавям сол
на вкус
опитвам в кръв да се увия
(зазубрям репликите наизуст)
и като сняг се роня
поолющен
изтрополявам
като последни стъпки
и всяка стъпка се топи
в следата си
като унила кръпка

ръцете нямат плачещи очи
(това кой ли го написа)
какво умората ми
ще смекчи
къде
наохлювен ще се улисам

утихвам
сред затворени врати
надявам се
една да се отвори
на асансьора ако ще дори
и с нея бих говорил
нагоре - аз
а той - надолу
когато спира - ще мълчим
събличайки душите си
до голо
и ще летим
летим
летим




отричам се от себе си 


на мъжествените борци
с един проклетник

сложете ми главата
на дръвника
защото съм обидник
и мерзавец
заричам се - да не протакам
и да не викам
скъсете ме с една глава
ще бъда гном-интелектуалец
заричам се да бъда сресан
и чесън да не ям
ще бъда хрисим
блудкав
лесен
патологично
сам



Дилън Томас



опитай с малко нежност

когато вятъра пречупва
розите прегърбени
а нас превива ни на две
и бръчки по лицата ни
ръждиви
рисуват омагьосани ръце

когато раците панически
се връщат в кървавия пясък
пронизани от птича врява
трънлив
и разраняващ крясък

опитай с малко нежност

когато корените на дърветата
оплитат в пайжина
сърцата ни
а риби разтревожени
изригват облаци хайвер
около телата ни

когато слънцето пресъхва
от огъня пребито до премала
стопявайки в скалитие сетната им пот
а ние ги обливаме
с безмислени сълзи
останали от миналия ни живот

опитай с малко нежност

когато времето скрибуцащо
пробягва като нощен влак
и избледняват багрите
на папагалите
а виното
превърне се във грозде пак

когато пръските на водопада
превръщат се
във вечери помръкващи
а ягодите
разпиляват се уплашени
от лакоми усти изсмукващи

опитай с малко нежност...

когато тишината пресушава струните
а светещите зими впиват пръсти
във косите ни
и сенките на думите се разминават
в улиците слепи

когато греховете ни узряват
заедно с есента
и дърпат ни към дъното медузите
летящи парещи ята
а ледените хапки на луната
задръстват лакомите ни коптежи

опитай с малко нежност

когато звуци ни обгърнат
с пръстите на папратов гъстак
и мисли чужди се забиват
в умовете ни
с кълвачешките човки
изтъргвайки пореден знак

когато се събуждаме
от тропота по покрива
на разпилени лунни семена
и гмурваме се по-дъблоко
в невидимите имена

опитай с малко нежност

когато зъбите на вятъра
се впият във утробата
на костенурка овдовяла
а изпотъпкана от слонове трева
завинаги остава пожълтяла

когато звън проточи врат
от камбанарията
а дървоядите зациклят в скрина
подгонени
от чукащото слънце

опитай с малко нежност




Бекет


все някога ще бъда до
все някой ще ми каже да
все някак ще ми го
а после ще замина за


там всичко ще започва от
и ще завършва вчера
тамо дога няма да е хот
какъвто е да е размера

там събота ще е четвъртък
и всяка ще изглежда като нея
там жив ще бъда
колкото и мъртъв
докато полека избледнея

ще духат топли ветрове
и супата ще е безсолна
там не съществува не
ще никнат космите ми волно

там аз ще бъде вътре
но
къде ли не е тъмно
в очакване на някакъв годо
все някога ще съмне

когато се завърна във
наоколо ще бъде много
щесе увия в пъпната си връв
и ще попитам аз
защо го

защото и да кажа на
къде ръцете си ще дена
затънали във чуждата вина
че всъщност събота е седем

защото пак ще бъде три
и утре също ще е толкова
все някога пак ще вали
как лесно думите възторгват




навътре


когато нищо друго няма
когато всичко се стопи
от тоновете ще направя гама
а ти ще преброиш до три
когато скъсам всичките обувки
съвсем прегракне ми гласа
ще хапвам само захарни целувки
защото те не са
не са
когато все пак свърши и
пресъхнат всички дъждове
ще разбера че не боли
ще разбера
защо пък не


линят страстите привични
а думите са само от съгласни
и всеки казва - нищо лично
поемаме в посоки разни
копнежите затихват постепенно
размити като във вода
как безразлично е и ленно
като едва дочуто да

умора
като топъл гущер
в тялото пълзи
увисват нервите ми на въже
висейки редом с моите вини
защипани със всяко твое не

годините ще минат
ще се превърнем
във куп от чувства вкаменени
от студ във тях ще се загърнем
ще търсим някакви промени
сбогувайки се
пак поредното сбогуване
с протяжна нежност дадена погрешка
с неизвървяното за никъде пътуване
и неосъществената забежка

каквото беше - в спомена витае
живеем не каквито сме били
и някой вместо нас чертае
по дланите невидими черти

и всичко лесно ще разбираме
като прочетен вчера вестник
но упорито пак ще се избираме
като досадни, неизбежни грешки
най-важните си думи ще преглъщаме
очите ни ще търсят неутрално място
а на сбогуване ще се прегръщаме
защото всичко ще е ясно

ще си прехвърляме измислени вини
като игра на зар
едно - виновен аз
а ти - на три
като във книга на Киняр
със времето ще си играем
като че ли
подвластно ни е то -уви
възможно е при Бродски или Одън
при нас маршрутът е безброден
при нас до три
не се брои

ще продължаваме да бъдем влюбени
във това
което сме обичали
до дъното на сенките изгубени
през спомените ще надничаме
а после със устите зинали
ще търсим въздуха извън водата
защото миговете са отминали
като забравена от всички дата

ще почна всичко отначало
вкопавайки се в новата си дупка
и там - като махало оглупяло
ще трупам миговете като тръпки

довиждане зелени папагали
довиждане препускащи коне
на шепота, ушите който гали
довиждане
защо пък не

и лекота ще ни споходи изведнъж
като измиващ всичко дъжд
чиите топли локви ще прескачаме
море подир море
и нищо няма да изглежда
каквото точно е

така ще ни минават дните
в хартия някаква увити
изчезващи във друго битие
но там не сме, не сме
там всичко се преплита и размива
там някой с гума ни изтрива
там никого и нищо не разбираш
и непрекъснато умираш