Из книгата "Колкото синапено зърно" 1987

автор: Николай Кънчев

Моят стих разговаря на български с всички народи
по земята, където безсмъртниче нека цъфти.

***
Една жена, когато истински заплаче,
политналата и сълза е тя самата
направо от четвъртия етаж надолу.
И вече в мрака златно паяче заплита
спасителната паяжина, на която
ще падне не ребро от мъж: перо от ангел.
***
ЯРОСТ
Какво че съм поет, а ти си цербер?
Не искам и да зная за морето:
започне ли да вие, побеснявам
и думите излитат като пяна
от моята уста - подвий опашка,
когато моята в небето пише...
Аз имам кучи зъби, кучи сине.
Ръмженето ми пази рая.
***
КРАСОТА
Ти - плачеща върба с коси до коленете.
Кажи какво е намерението на вълната?
Да се превърне на крила и да политне.
Но откъде и докъде са нейните предели?
Дори необяснимото небе се е разкрило.
Луната сви гнездо обаче сред клонака
и утре ще накацат по лицето ти лунички...
Да бъдеш или да не бъдеше: усмихни се по средата.