Разказ за жената на поета

автор: Albatros (Валери Станков)


Посрещнете жената, която преспа със поета -
и му купи чорапи на ъгъла.
Посрещнете светицата.
Нека целият град да я види как си шепне куплета,
в който той я сравняваше с птиците,
малко преди да си тръгне.

Тя е толкова хубава, както си мърда устните,
както се люшкат
гърдите й като пияни кораби.
Този неин поет има бяла душа, шише вино и съдрани обуща,
но обущарят умря,
а обущата на поета не пущат корени.

Да й сторим поклон,
че го нахрани и му среса перчема по-иначе.
И поетът сега не изглежда чак толкова зъл.
Този неин пройдоха и непрокопсаник
ще се върне отново през зимата.
Ще прехвърли баира,
тъй както завръща се вълк.

Но какво е намислил сега, през какви пещери и дерета
ще се щура душата му.
През какви треволяци.
Този никаквец я целуна -
и за ужас на всички ченгета
надраска с камъче нейното име по крайпътните знаци.

Миг преди да потъне зад хълма, й помаха с ръка - и изчезна.
После стана студено,
но такава си беше прогнозата.
А жената, която преспа със поета,
се изправи сред звездната бездна -
малко островче от Поезия в прозата.