Жените, които идват през полето

автор: ИВАН РАДОЕВ

На Станислав Сивриев

Радостта се появява внезапно и си отива внезапно.
Една опашка на катеричка се плъзва под сърцето ти,
потръпваш като на люлка от леко замайване,
после се питаш: аз ли целунах вятъра, който
имаше вкус на тръпчива умора. И заспиваш.

Дали и вие усещате същото, мили жени,
когато привечер доплуват до малките варосани острови
вашите бели забрадки, тласкани от попътна възбуда?
Вие носите на раменете си малки гилотини,
с които сечете главите на дългите сушави дни,
вашите думи се боричкат в устата ви весело
като врабчета, които извършват публично своята любов,
стигате до реката,
сваляте избелелите платове, простите накити,
като срамежливи принцеси
разглеждате отделните части на тялото
и влизате във водата, която с мокра ласка покрива
малки белези, бемки и други особености,
пазени в тайна неизвестност за кого и защо.

Лягате с мокри коси върху изпраните ленени ниви,
бедрата ви, изподраскани от сухи треви, се отпускат.
Тогава идват мъжете с чанти като военни наблюдатели,
които точно са изчислили вашата полезност,
и сега
вие ще бъдете ощастливени от техния танц под луната -
милионногодишния танц на голия завоевател.
Една опашка на катеричка се плъзва под сърцата ви.
Това е естествено.

Представям си как бихте изглеждали
превърнати в любовнички!
В крайпътен мотел, потънали на фотьоила
в дълбокия срам,
чакате, докато мъжът урежда въпроса без паспорти,
една сламка в косите прави несигурно
вашето присъствие,
любовникът трепере под костюма си възбуден от страх,
защото чувството страх е по-силно от чувството срам.
Той трепере мислено пред организцията,
в която членува - морално много запазен.
Щраква ключа. И извършва всичко с неприятна бързина
като под душ, в който внезапно
водата е станала ледена.

В този момент се отваря вратата и влиза поетът.
Стреля в часовника - легналия поток на времето.
(Поетите извършват такива неразумни ходове.)
Но времето продължава да тече
въпреки спрелия часовник.
В края на краищата,
където и да стреля поетът, той стреля в сърцето си.
С това обръща внимание на другите
върху някои работи.
После плачат за поета, не за мотела.

1960 г.