Федерико Гарсия Лорка

Ветропоказател

Ветре южен,
мургав, жарък,
духаш върху мойта плът.
Носиш ми обилен посев
от блестящи
погледи и аромати
на цъфтящи портокали.

Правиш алена луната
и тополите пленени
караш да въздишат, ала идваш
прекалено късно!
Свита във руло нощта на мойта повест
на полицата поставих!

Без ни най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.
Северняко зъл,
на ветровете мечко бяла!
Духаш върху мойта плът,
зъзнеш от зари полярни,
с твоя плащ от привидения
капитани
и се смееш гръмовито
като Данте.
О, шлифовчик на звездите!
Ала идеш
прекалено късно!
Моят скрин е цял мухлясъл
и загубил съм му ключа.
Без ни най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.

Морски ветрове и гноми,
повеи отнийде.
Рой комари върху роза
с листовца пирамидални.
Вихри от гръдта отбити
между грубите дървета
флейти в урагана,
днес ме оставетв!
Със вериги яки окован е
моят спомен
и пленена - веселата птица,
дето везеше с песни
вечерта.

Миналото никога отново се не връща,
знае го светът отдавна
и сред светлата тълпа на ветровете
безполезно е да се оплакваш!
Тъй ли е, тополо, дето вятъра наставяш?
Безполезно е да се оплакваш!

Без най-малък полъх
не ме отминавай!
Лудо се върти, сърце,
лудо се върти, сърце.



*От "Книга на песните" 1921
Пресиоса и вятърът


Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко
по една пътека стръмна
от кристали и от лаври.

Погната от тия звуци,
тишината тъмна пада,
де морето бий и пее
мракът му, изпълнен с риби.
В чуките на планината
сънните карабинери
вардят бялнатите вили
на дошлите англичани.
Циганите за забава
вдигат досами водата
кьошкове от раковини
и от вейки на борики.

Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко.
Вечно буден, щом я зърна,
вятърът се мигом вдигна.
Голият светец Кристобал
със езиците небесни
гледа смуглата девойка
и с незрима флейта свири.
- Момне, дай ми да повдигна
твоята лазурна дреха,
да докосна с пръсти стари
розата на твойто тяло.

Запокитила дайрето,
лудо хуква Пресиоса.
Вятърът, ерген немирен,
гони я с гореща сабя.

Сбира своя рев морето
и маслините бледнеят.
Пеят флейтите на мрака
и на снеговете гонгът.

Бягай, Пресиоса, бягай,
вятърът зелен е близо!
Бягай, Пресиоса, бягай!
Гледай, вече те настига!
Звездният сатир те гони
с блесналите си езици.

Пресиоса в миг се втърва
с уплах в къщата, която
над бориките зелени
консулът английски има.

Стреснати от виковете,
тримата карабинери
идат с черни наметала
и барети накривени.

Англичанинът почерпва
циганката с чаша мляко,
после джин и той предлага,
но девойката отказва.

И додето Пресиоса
с плач теглото си разказва,
стрехите от тъмни плочи
вятърът разсърден хапе.



*от "Книга на песните" 1921
Присъстващото тяло

Камъкът е чело, дето сънищата стенат
без вода шуртяща, нито кипариси снежни.
Камъкът е рамо, годно времето да носи
с дървеса от сълзи, от кордели и планети.

Аз видях как тичат дъждовете към реките,
как ръце издигат, изподупчени и крехки,
за да не ги хване проснатия тежък камък,
дланите да смаже, без кръвта има да попие.

Камъкът събира посеви, мъгли и бури,
полусиви вълци, скелети на чучулиги,
но не дава звуци, ни кристали, нито огън,
а арени само и арени, и арени.

Върху камъка е благородния Игнасио.
Свърши: що се случи? Погледнете му лицето-
залезът покри го със петна от жълта сяра,
смъртта му даде вид на тъмен минотавър.

Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.
Вятърът напусна като луд гръдта му празна,
ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,
изведнъж се стапя горе в пасищата тучни.

Що си шепнат? Тегне тук мълчание зловонно.
Ний следим как бавно тялото се заличава
и с бездънни дупки виждаме да се изпълва
ясната му форма дето славеи звучаха.
Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!

Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,
ни боде със шпори, ни усойницата плаши,
тук с очи разкрити искам аз да видя само
туй могъщо тяло, за което няма отдих.

Искам тук да видя хората със глас гръмовен,
на коне и бързеи укротители безстрашни,
хора с кости звънки, хората, които пеят
със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.

Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.
Пред туй стройно тяло с изпокъсани дизгини.
Искам да ми кажат де е изходът за този
капитан прославен, от смъртта без време свързан.

Нека ми посочат плач като река, която
под мъгли сребристи, между брегове високи
мъртвия Игнасио да отнася и се губи.
без да чуй на биковете двойното мучене.

В кръглата арена на луната да се губи,
на луната, бледа като хилаво момиче,
де се губи в мрака дето рибите не пеят,
в бурените бели на замръзналия пушек.

Не, лика не искам да покривате със кърпа,
нека той привикне към смъртта която носи.
Топлото мучене не усещап ти, Игнасио.
Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.


*из "Плач за Игнасио Санчес Мехиас" (1935)
Отсъстващата душа

Не те познава волът, ни смокината,
ни мравката в дома ти, ни конете.
Не те познава здрачът и детето,
защото ти завинаги погина.

Не те познава твоя кръст огромен,
ни черния атлаз, потънал в плесен.
Не те познава тихият ти спомен,
зашото ти завинаги погина.

Ще дойде с охлювите хладна есен,
с висла от облаци и мрак в горите,
но никой тук не ще се взре в очите ти,
защото ти завинаги погина.

Понеже ти завинаги погина,
тъй както всички мъртви на земята,
тъй както мъртвите, които се забравят
сред купчината от избити псета.

Не те познава никой. Не. Но аз те славя.
Сега възпявам твоя облик, твойта прелест.
на твоя ум забележителната зрелост,
охотата за смърт, устата и корава,
веселието мъжко в скърби потопено.

А тъй чист андалузец, тъй богат на приключения,
додето се роди ще изтекат години.
Аз славя хубостта му, думите ми стенат
и спомням тъжен вятър от маслините.




Преводите са на Атанас Далчев и Александър Муратов