21

автор: Макс Коен (ugupu)

1
любовите
захвърлени край пътя
изгарят
за да останат непокътнати
очите
виждали какво ли не
прибират се в джобовете
заситени
от гледки изморени
като снега -
омръзва даже
неговата белота

2
захлопнатият тесен вятър
във навечерието
на дружелюбна скръб
издухва слънцето
през портата на зимата
и плъзва се
по белия й ръб

3
отрязани езици
на камбаните
втъкават се във думите неказани
и окънтяват ветровитите мълчания
със всичките значения
на знанието

4
на пламъците яздещите конници
се втурват в езерния сплит
съвокуплявайки се с огън
и вода
след всеки миг
ненужно неубит
от някаква неслучена игра

5
зад пясъчните смугли сенки
и цвилещи в галоп стада
вкопават се щастливи костенурки
недирещи
ни дом
ни глас ненужен
ни по брега
останала следа

6
на сушата
наместо пътеводен фар
присвятква някогашна жлъч
суетно
в опустели дрехи
разхожда се
отминал лъч

7
до залезите
топли като музика
полягат незначителни вини
зад изгревите
вчерашните откровения
надничат потвърждаващо
и извървяват си
през вечните врати

8
затичват се постели незавити
небето ниско е
като възглавница
присъствия
били до утрото
завръщат се във свойте същности
до вечерта
на видимата граница

9
прегръдки втурват се
със взлом
сред разнебитените чувства
но някак мъдро
се стъписват
между разтворените пръсти
и да изчезнат бързо
им се приисква

10
луни дванайстократни
огряват всеки нулев час
докосват само белите клавиши
гърдите бухнали
в оная нощ
сега са поувехнали
цветя излишни

11
мълчанието не казва нищо
докато нощта не го поиска
звездите са зашити –
копчета на стар балтон
по тях прикрепват се
буквални чувства
посипани
със червеникав стон

12
смаляващ се
подпухнал облак
прислушва се
във собствения дъжд
и извалявайки се
в събота жена е
вечерта в неделя –
мъж

13
небесният матрак
е нарисуван с чай
обрамчен в сладък дим
плътта затворена е с цип
нещата стичат се необратимо
превързаният аромат е
ту натрапчив
ту ласкаво неуловим

14
умирайки
ръцете лочат времето
превръщат миговете в букви
а тях – във истини
из улиците
те се лутат
и до една наричат се “статукво”

15
език
забравил всеки вкус
грижливо дъното облизва
но там напипва само
старите обувки
в които корените на небето
кълнящи пролети нанизват

16
щурците
скупчени в градините
покрити са
с миналогодишна прах
въздишат късо
тананикайки
къде от празничност
къде от страх

17
увисва утрешния дъжд
обесен
като един поет
избрал си тази смърт
преди целувката на слепи локви
завинаги да поквари невинноста му
от това
че да напоява е нает

18
дъги
превити от червеното
по звездни пасища прибляскват
там коленичили петли
залостени в кръга се вплитат
до кръв избождайки очи
а някои неразбрали
ръкопляскат

19
излишъкът от вчерашни
съществувания
се плиска
като вълна от хвърлен камък
и после се завъртва на пети
след месеците скрити тръгва
намества се между годините дори
за да го видят
за да види

20
сърца
постлани на поляната
припичат се
от тупкането изморени
някои от тях – завинаги
а други връщат се
те влюбени са
в драмата

21
тук ще остана
в долната земя
отхапвайки от ябълката златна
ще пожълтявам
като есенна трева
лицето ми покой ще изразява
на бял и гъст ще се преструвам
докато се стичам
по-надолу
тук любовта се образува
скришом
мълком
и на голо
тук
като зима
надута в белите балони
понякога ще украсявам
и другите сезони