Жената, която е ничия

Жената, която е ничия

автор: Albatros Тя върви – и мъжете се шашкат. Тя върви – в мен вселени кънтят. Не парфюм, а лисича опашка вие вятър по нейната гръд. Не жена – устрем, мисъл и тяло. Със раздвижени – сипей – коси. И жените я гледат със бялото – онова бяло, което мърси. Ах, по нея въздиша – и страда стадион със мъже – Колизей. И се свлича в несвяст листопадът подир нейния шеметен шлейф. Векове и дворци – и величия смете вятър безжалостно тих. Запомнете – тя просто е ничия – тя – мой сън, тиха песен и стих.

---