Искате ли чаша чай, госпожо

Искате ли чаша чай, госпожо,
в английски порцелан?
И да послушаме
щурците - симфония на Брамс,
докато се разлистваме
пред блещукащите очи на котарака
свит на топка до пианото
(подарък от аристократичната ми леля)?
През усмихнатия прозорец,
разширил зеници,
луната да рисува отблясъци по вашата кожа,
разтичащи акорди на изкушения,
вплела китайска икебана
по разпилените ви коси
и лебедова шия.
Гмурнат в кошутените ви очи
да облизвам страха ви
от изгубени ресници
драскащи във времето.
Казах ли ви колко ме възбуждат -
дори, когато са гневни?
О, как обичам този гняв,
който ме кара да ви желая още повече, лейди!
Искам да язда в тях,
да оседлая жребеца си и да пътувам,
изгубвайки се - бримка от звезда
везена с устни
във всички забранени приказки...
да плъзнат венчелистни пръсти
като спасителни весла
виртуозно понесли
тиктакащата ви гръд.
Любовта ви да ме търси
влажно - разнежена,
жадно разперила сетива
за акустичните ми амплитуди,
звън от вашата бленда
да огласява небесата в нирванен танц.
Искате ли чай, госпожо,
в английски порцелан?
Не!
Искам да го кажа по-различно,
твърде семпло е за вас...