***(нямаме пари скъпа, но имаме дъжд )

автор : Чарлс Буковски

нямаме пари скъпа, но имаме дъжд

наречи го парников ефект или както пожелаеш
но просто вече не вали както по-рано.
особено си спомням дъждовете от
времето на депресията.
нямаше никакви пари но имаше
дъжд в изобилие.
не валеше само една нощ или
един ден,
ВАЛЕШЕ 7 дни и 7
нощи
и в лос Анджелис уличната канализация
не беше направена да понесе толкова много
вода
дъждът валеше ПОРОЕН и
ПОДЪЛ и
НЕПРЕСТАВАЩ
СЛУШАХМЕ как барабани по
покривите и по земята
водопади от дъжд се стичаха
от покривите
имаше и ГРАДУШКА
големи ЛЕДЕНИ ТОПЧЕТА
бомбардираха
експлодираха разбивайки се в разни неща
и дъждът
просто не
СПИРАШЕ
и покривите протичаха –
купички
готварски тенджери
бяха поставяни навсякъде;
водата капеше в тях шумна
и трябваше да бъдат изпразвани
отново и
отново.
дъждът се покачваше над уличните бордюри,
заливаше поляните, изкачваше се по стъпалата и
влизаше в къщите.
навсякъде парцали и хартиени кърпи,
дъждът често се изкачваше през
тоалетните: клокочещ, кафяв, въртящ се, неистов
и всички стари коли оставаха на улицата,
коли които имаха проблеми със запалването в
слънчеви дни,
и безработните мъже стояха
загледани през прозорците
към старите машини умиращи
като живи същества там отвън.
безработните мъже,
неудачници в неудачно време
бяха затворени в къщите си със своите
жени и деца
и
домашните си животни.
животните отказваха да излизат навън
и оставяха своите отпадъци на
странни места.
безработните мъже полудяваха
затворени със
своите някога красиви съпруги
започваха ужасни разправии
след като намираха в пощенските си кутии
бележки за пресрочена ипотека.
дъжд и градушка, консерви с боб,
хляб без масло; пържени
яйца, варени яйца, яйца на
очи; сандвичи с
фъстъчено масло и по едно невидимо
пиле във всяка тенджера.
баща ми, някога добър човек
най-добре биеше майка ми
когато валеше
аз се хвърлях
между тях,
краката, коленете,
писъците
докато те се
разтърват.
“ще те убия!” крещях аз
към него. “още веднъж я удари
и ще те убия!”
“Разкарай този кучи син
оттук!”
“не, Хенри, остани при
майка си!”
всички домакинства бяха под
обсада но мисля че нашето
понасяше повече терор от
нормалното.
и през нощта
докато се опитвахме да заспим
дъждът продължаваше да вали
и тогава от леглото
в тъмното
гледайки луната зад
набраздения прозорец
храбро
задържащ навън
повечето от дъжда,
си мислех за НОЙ и
ковчега
и мислех че Той дошъл е
отново.
всички мислехме
за това, изведнъж
просто спираше.
и изглежда винаги спираше
около 5 или 6 сутринта,
настъпваше спокойствие,
но не пълна тишина
защото всичко продължаваше да
капе
капе
капе
тогава нямаше смог
и към 8 сутринта
засияваше
бляскава жълта слънчева светлина,
Вангогско жълто –
неистово, ослепително!
водосточните улуци
облекчени от устрема на
водата
започваха да се разширяват от топлината:
ПУНГ! ПУНГ! ПУНГ!
всички ставаха и поглеждаха навън
към поляните
все още подгизнали
по-зелени отколкото зеленото някога
ще бъде
и към птиците
на поляната
ЦВЪРТЯЩИ
като луди,
неяли порядъчно от 7 дни и 7 нощи
изтощени от дребни
плодове
те изчакваха докато червеите
се покажат,
полу-удавени червеи.
птиците ги грабваха във
въздуха
и ги поглъщаха
жадно; имаше
косове и врабчета.
косовете се опитваха да прогонят врабчетата
но врабчетата
пощурели от глад,
по-малки и по-бързи,
вземаха своя
дял.
мъжете заставаха на верандите
пушейки цигари
съзнавайки
че трябва да излязат там
навън
и да потърсят работа
която може би не бе
там, да запалят колата
която вероятно нямаше да
запали.
и красивите някога
съпруги
заставаха в баните си,
разресваха своите коси,
слагаха си червило,
опитвайки се да сглобят своя свят
отново,
опитвайки се да забравят
ужасната тъга която ги
бе обхванала,
чудейки се какво биха могли да
направят за
закуска.
по радиото
ни бе съобщено че
училището вече е
отворено
и
скоро след това
ето ме и мен
на път за училище,
огромни локви по
улицата,
слънцето като един нов
свят,
родителите ми назад в тази
къща,
пристигнах в класната стая
на време.
Мисис Соренсон ни посрещна
с “няма да имаме междучасие
както обикновено, площадките
са прекалено мокри.”
“ОУ”възкликнаха повечето
от момчетата.
“но ще правим
нещо специално на
междучасието”, продължи тя,
“и ще бъде
забавно!”
е, всички ние се чудехме
какво би било
това
и двучасовото очакване
ни се стори много дълго
докато Мисис Соренсон
преподаваше своите
уроци.
гледах малките си
съученички, те изглеждаха толкова
хубави и чисти и
съсредоточени,
стояха тихи и
изправени
и косите им бяха красиви
под калифорнийското
слънце.
звънецът за междучасие прозвуча
и всички ние чакахме
забавлението.
тогава Мисис Соренсон ни каза:
“сега, това което ще правим
е всеки да разкаже
на останалите какво е правил
по време на дъждовната буря !
ще започнем от първия ред
и там надясно до последния!
Майкъл ти си първи!…”
е, всички ние започнахме да разказвам
нашите истории, Майкъл започна
и така нататък,
и скоро разбрахме че
всички лъжехме, не
съвсем лъжехме но предимно
лъжехме и някои от момчетата
започнаха да се подхилкват и някои
от момичетата започнаха да им хвърлят
лоши погледи и
Мисис Соренсон каза,
“добре! искам
малко тишина
тук!
интересувам се какво
сте правели
по време на дъждовната буря
дори и на вас да не ви е
интересно!”
така че ние трябваше да разкажем нашите
истории, а те бяха
истории.
едно момиче каза че
когато дъгата
се появила
тя видяла божието лице
в единия й край.
само дето не каза в кой край.
едно момче разказа как прикрепил
рибарския си прът
на прозореца
и хванал една малка
риба
и нахранил с нея своята

котка.
почти всеки каза по една
лъжа.
истината бе просто
твърде ужасна и
смущаваща за разказване.
тогава звънецът прозвуча
и междучасието
свърши.
“благодаря ви”, каза Мисис
Соренсон “всичко това бе много
мило.
утре площадките
ще бъдат сухи
и ние ще можем да ги
ползваме
отново.”
по-голямата част от момчетата
аплодираха
малките момичета
седяха изправени и
тихи,
изглеждайки толкова хубави и
чисти и
съсредоточени,
косите им красиви на слънчевата светлина каквато
светът може би никога няма да види
отново.