Призраци

автор: Вергиния Захариева


ГОСПОДАРЯТ е мъртъв.
Слугите се разбягаха.
Няма кой кучетата да нахрани.
Замъкът е празен,
освен ако портретите се смятат.

Постепенно Призраците стават
явност.

Прииждат в кухнята.
Искат да вечерят.
Искат музика.
И стихове.
От днес нататък Те ще искат всичко.
Ако може някой
камината да палне.
Не целия дворец.
Има време.

Пристигна отдалеч Кокошката с зашитото око
и се тръшна на креслото.

Звярът е в Христовата си възраст.
Мазето му е тясно.
Паяжините разтриват между сивите си пръсти
зърното щръкнало на тишината.

Най-после мъките застигнаха родилката.
И както знаем, няма да й се разминат.

Тресе се залата с колоните.
Попуква се дорийският им профил.

Опиянени от възможността
отново да говорят,
Призраците
казват.

Крепостните слушат, не могат да повярват,
и чувстват свободата в себе си
като огромен бут,
който ще им се даде.

…

Виждам! Виждам!
Светлина по хиляди пътеки прашни
през тежките завеси се прецежда.
Цветарките люлеят гърдите си огромни
над кошниците с хризантеми.
На есен и на гробище мирише.

Призраците вече имат чанти.
Понякога им дават да говорят в петък.
И скрити
зад колоните, невидимите си
юмруци да размахват.


18 ноември 1989 г.