муха

докато пееше
настъпи есен
и печката затоплена бе вече
докато пеейки летеше
застудя
сега пълзиш ти бавно
подир следата си
така
оставена от мазните петна
по плочите на кухненската печка
поглеждайки
със свойствен стил
към дупката
където вмъкна се
в април

сега не бързаш
а за мен
по-лесно няма от това
да те размажа със ръка
но като изследовател
комуто смъртта по-скучна е
от мъката да се живее
ще бъда
следовател
животът ще разчленя
катто поет умее

докато пееше
окапаха листата на дърветата
водата вече се провира леко
преди да стигне до земята
и локвите да пълнят се така
че да затънеш до колена
но за улицата не помисляш
устройва те разхвърляната стая
от щорите мъгливо притъмнена
животът мързелив ти става
и губиш ти пъргавина
изглеждаш на очукан самолет
стоп-кадър
от документален филм
каквито дават ги от пет

а беше пъргава
когато
подгонена от светлините
на уличните лампи
как пърхаща ти беше
сега спокойно
с жълтия си нокът
докосвам аз търбухчето ти меко
а ти – без страх
жужиш във полутон
тъй леко

докато пееше
тъмнината зад стъклото
превърна се във сива сянка
в която бе потънала вратата
в свойта рамка
а краката ми премръзнали
сякаш приковани
не помръдват
домът ми е в упадък
не мога твоето внимание да привлека
със мръсните чинии в мивката
със сладкото ухание на захарта
разсипана върху покривката

как старомодни са крилата ти
приличат ми на стар воал
с френски привкус
като ажурна кула
със изострен връх
като къс
от омагьосан кръг
но сравнявайки те с тях
аз обръщам във печалба
твоя страх
от неизбежната ти гибел
към която ме подтикваш
да те размажа
по рано от определения ти срок
кому е нужен този скок
прости
жестоко е това
и за сега
не трябва да разчиташ
на моята ръка

защо бленуваш ти
за орбитите ти объркани
кой ли на тях разчита
или за буквата в буквара
която с теб изобразяват

докато пееше
напуснаха ни птиците на юг
а ние двамата
със теб
стоим си тук
реките и моретата замръзнаха
и вички новини
за бомба с механизми
взрив неточен
или просрочен
вече ни омръзнаха
покривите бели
връщат светлината
отдавна е повяхнала тревата
останали сме само двамата
предаваме заразите
ти на микробите
а аз – на фразите
които еднакво
поразяват
останали сме само двамата
твоето
заплашващо със смърт телце
и моето
изписващо излишни думи
синкаво перце
плюс есента

посърна вече твоята жужулка
кажи благодаря на времето
което
не съжалява
че заради нас се пропилява
не е високомерно
и даже е внимателно
всъщност - съвършенно
макар да чувства
липа една как му пробутва
свойте цветове
въртящи
ярки и крещящи

ти налетя се
за времето
обаче
старостта и младостта
безразлично са неразличими
за него следствия
причини
чужди са де юре
и още повече
когато са в миниатюра
във вид на липов цвят
или във свят
на случайността
когато хвърлим жребий
ези или тура
и докато ти летеше
уплашена от мен
изнизваше се то
ден подир ден
оставайки каквото е сега –
безцветен прах
на никому съюзник
създавайки безсилен страх
изтичащо за теб
муха

но ти недей да се подтискаш
със теб съм аз в килията
не бързай срока си да ускориш
защото вън е есен
не можеш много да летиш
и виж
как злополучно оголели са дърветата
и колко мрачно те изглеждат
като брак нелеп
между монголи и китайци
разплодени
като зайци
не му пука на никой
за нас със теб
муха
и никой нас не вика
обзети сме от вцепенение
като нега
след нашето сношение

ти би се удивила
узнавайки
как заразително е
безразличието
как поразително е
желанието ти
да се разплатиш
с околните
и докато пълзиш
да върнеш им
със същата монета

лети муха
лети
съпротивлявай се
пълзи
не съществувай само
когато полза имаш
това е наказание
по-честно е сама
календара да подреждаш
да създаваш собствено познание
не с отсъствие
а с времето на своето присъствие
да докажеш – ето
животът синоним е
на небитието
на липсата на правила
нали така
муха

сега сме само двама
притиснати до мокрото съкло
което
дъждът опитва да пробие
с мекия си клюн
и двамата един към друг
да ни пришие

когато ти умреш
тъгата от смъртта
не би била голяма
ще отбележа този факт
като ехо на изпълнената мисия
като смъртта на непознат
надявам се
че няма да боли
защото сме наясно –
болката изисква място

без страх
страхът е същността
на таблицата
на зависимостта
между личната безпомощност
на твоето тяло
и времето откъснато
и отлетяло

изразявайки се сухо
мила моя мухо
на теб ти е досадно
тъпо
в белите петна
на паметта
в нейните подземия
сред спомените разтопени
приютът е на мойта Муза
приготвила е вече сметката
за неотминалия ми живот
с дължина на тази свита
от буквите на алфавита
наоколо е мрачно
очите шарят по стените
задържат се по цветовете слети
на избледнелите тапети
но ти едва трептиш
и вече нямаш сили
да ги оцветиш

там царят повторимостта
идеите за разни ритми
владее семпла простота
сред пориви
желания
молитви
така за тебе непознати са
безмислието и отчаянието
и ти
муха
не знаеш
как ще свърши всичко това
и твоят край ще бъде
верния ти рай
или с приятелките твои
ще се влееш
в облака от изпарение
над буркана с мед
ще се рееш в роя
като изцеление
след усамотението
прекарано със мен
о, колко тежък ден

излиташ ти обратно
в действителността
която нежно опаковаш
със плътния саван на зимата
подчертавайки с това
че душите са материя
и се вписват във пейзажа от съдби
не изпадай във истерия
нашите души
отново ще покажат
възседнали на стремето
и покачили племето
че цветът е време
или стремеж
да го достигнем с тебе
сега цитирам
в профил и анфас
букви подредени
писани за нас
и те наблюдавам

ти летиш във своя рой
но надявам се
че ще напуснеш този строй
и пак ще долетиш сега
при мен
муха
ще доближиш до моя тил
домъчняло ти за мен
ще прелетиш със стил
около прозореца
на стаята позната
преди да се докоснеш
до смъртта
нали муха

а през пролетта ще чуя пак
познатото жужене
от твойто весело летене
и ще помисля –
долетяла е звезда
навместо теб муха
аз ще ти махна със ръка
с възможно най-изтърканата поза
а твоята душа
летейки
ще попадне на личинка нова
продължавайки
познатата метаморфоза