Посвещения на Йосиф Бродски

В памет на приятеля


Този стих е за теб ­ не си струва труда и си знам
да не търся под камъка вече ­ от мен, анонимно
затова, че и камъка те ще затрият без срам,
а пък аз съм далече от камъка дълги години
и не слушам изобщо тия техни пискливи игри
на езопов език в това старо отечество наше,
дето опипом ти и по слух своя полюс откри
нейде в космоса от зли царчета и умни апаши,
този стих е за теб ­ ти, заченат от прах и сълза
син на Духа Свети и кондукторка ­ дявол чаровен,
похитител на книги, съчинител на одата за
А. С. как пада ничком в нозете на Н. Гончарова,
слововержец, лъжец, фанфарон и побойник науж,
обожател на Енгър, трамвайни звънци, асфоделии,
белозъба змия под жандармския кален ботуш,
изтерзано сърце, спало в толкова чужди постели, ­
полежи си добре, като в шал оренбургски повит
с тая рижа земя, пълна с дим и комини грамадни;
ти с живота живя както с цвете пчелата ­ във флирт ­
и замръзна на Третия Рим сред площада параден.
Няма, мисля, към нищото по-ветровита врата.
Тротоарен човек, и на нея ти би се зарадвал,
но отплава надолу по реката на вечността
в избеляло палто закопчан ­ инак би се разпаднал.
Там напразно в устата ти рови за драхма Харон
и напразно тръби някой горе с тръбата протяжно.
Приеми този мой анонимно прощален поклон
от брега ­ неизвестно какъв. Но за теб не е важно.




* * *

На М. Б.


Прегърнал тия нежни рамена,
видях зад тях подредбата позната,
стената, цяла в бяла светлина,
и масичката, със стената слята.
Бе лампата под ниския таван
за мебелите вехти твърде ярка;
с протрита кожа древният диван ­
кафяв преди, лъщеше с жълти шарки.
Покривка проста, восъчен паркет,
пейзажче прашно, печка окадена;
и само посивелият бюфет
изглеждаше ми вещ одушевена.
Но пеперудка трепна в полет вял
и подир нея взорът ми се спусна.
И ако призрак тука е живял,
той е напуснал тоя дом. Напуснал.



* * *

На F. W.


На Прачечния мост, където с теб
подобно на стрелките в циферблата
в дванайсет се прегръщахме, преди
да се простим ­ и не за дни, навеки, ­
та тук на Прачечния мост сега,
без плувката дори да забелязва,
един рибар се пули нарцистично
в плисираното свое отражение.


Ту млад, ту стар реката го оглежда,
ту юношеските черти му връща,
ту бръчки по челото му пробягват.
Той мястото ни е заел. И с право.


Отскоро всичко, дето е самотно,
символизира вече друго време
и то пространството си търси.

Нека

се вглежда във водите ни спокойно
и нека сам си се любува. Нему
принадлежи реката ­ като къща,
в която огледалото са внесли,
но не живее никой.



* * *


На село Бог не в дупки и ъгли
живее, както смятат хитреците.
Той освещава чашите, стрехите
и честно с всеки хляба си дели.
Тук той е в изобилие. Вари
в гърнето старо лещата с кромидец,
сънливо вместо огъня гори,
намига ми ­ като на очевидец.
Огради вдига и сватосва сам
девойките за горския; насъсква
оса срещу ловеца, който там
нацелва цев в отлитащите гъски.
Възможността да вникнеш в тоя свят,
заслушан тихо в есенните листи,
е май единствената благодат,
достъпна в селото за атеиста.


Превод Иван Есенски