Из /Изповедта на един роб/

автор: atanasKoc

Не знам кому туй писмо дращя (човеко, прости ми)
нямам писало, нямам нито върху какво и да пиша
но си набавих останала вяра, а сетне и трън от къпина
дръзко поникнала досаме и отвън моята клетка
та с него си дупча меката плът връз кутрето
и нагодих си мастилница пълна, и перо от бодило
пък листи по есен, донасяха бесните вятъри
от дървята насреща, накацани със сиви врабчета
загубени ангели и незаминали прелетни птици
и ето, открих така начин, открих значи решение
да разголя моите тайни, моите други сгрешения.

Кога съм роден тъй и не помня, то беше отдавна.
Отраснах по земите на юг, солени от солта на морето
и ето, едно лето, една тиха надвечер, светът се обърна
стъмни се някак набързо, тресна, духна нечакана буря...
И запомних това лето далчено, таз тъй тиха надвечер
дето, под тътена на безброй барабани и крясъци диви
насред долината от люляци сини, довлечен на куки
(свален от небето след вековна гонитба)
погубиха последния дракон. Сякаш беше добитък.
Още го помня, полепнал с цветчета и целия кървав
полумъртъв, с криле паднали, тежки коприни
и сребърни люспи, така бляскави, че боляха очите
и още го помня, преди сетния дъх да изпусне
със горест към мен се извърна и тихо изшепна:
– Не ги чувай човеците други, ще кажат – погина.
Не ги чувай, душата, нея никой не може да стигне.

После насякоха тялото с криви коси и сатъри
и го хвърлиха в морето на рибите, с клетва – навеки.
И на същия ден, се събраха все царе и владици
и сториха празник невиждан, сто бици заклаха
сто бъчви със вино разляха, сто песни запяха
и пиха, и плюскаха, и несити и луди ревяха – навеки.