Трохи

"Не трябва да се подценява силата на
случайностите да раждат чудовища."

Знае: ако напише това - все едно го е извадила от себе си.
Ето така - бърка и вади.
Изречение след изречение влачи след сянката си
Из тъмния лабиринт на тялото.
С написаното ще заживее по-леко, няма да сънува толкова,
ще освободи тялото от излишната тежест.
И когато следващия път я пита: колко тежиш,
ще каже: 54, а той: какво ти се е случило,
защо си отслабнала толкова,
а тя: не съм отслабнала, само си изхвърлих сърцето.

Докато беше хляб, пица, реване,
шоколадов сладкиш,
това не е закуска а бисквита, сол...
Докато беше малки кексчета с бадеми и канела.

Още нищо не знаех за чудовищата,
които тихо, тайничко и кротко
никнеха под леглото ми.



Твърде много мълчим. Той - вслушан в себе си, аз -
вслушана в него. (Погрешна стратегия, драга.
Любовта е война, погрешните стратегически
решения предхождат пораженията. Както и да е.
Това - само в скоби.) Мълчанието се превръща в
ритуал, в който всеки доизмисля по малко другия,
за да може да живее с него в отсъствието. Той ме
измисля такава, каквато няма да му липсвам. Аз -
такъв, какъвто да го сънувам често. И двамата
мислим любовта през нещо предишно - добро,
лошо, мъртво и погребано или живо и люто, в
паметта като трън, знам ли. Всеки мисли сам, без
другия. Затова казвам любовта, а не любовта ни.

Не знам за него, но за себе си съм сигурна, че умея.
Мога да го измисля такъв, какъвто никога не е бил,
никога няма да бъде. Да, ще го измисля съвършен.
После при всяка среща ще го виждам как ме
опровергава. Ще си тръгвам от него с малка локва
кал под езика. Ако мога - преглъщам, ако не - плюя.
Когато си тръгна съвсем - купчина прясната пръст
върху съвършенството. Прекрасен план. Трябва да
започна да го прилагам навреме. Може би още
вчера.


Жената идва и сяда до мен на пейката. Суха, слаба -
прилича на дълго съхнала на соленото слънце риба,
със сламена шапка, вързана под брадичката,
възрастна. Допивам кафето си, тя: кажете ми по две
качества за момиче и две за момче. Не разбирам,
питам, тя повтаря същото. Още въпроси; тя си
измисля, че прави проучване и така си пита хората.
Вече много съм питала, така ми казва. Е, тогава: тя -
добра и хубава, той - силен и умен. Чудесно,
чудесно! Вашите момче и момиче ще направят
двойка, съвместими са, чудесно... Жената трябва,
да, и мъжа - да е опора на хубостта и добротата й,
чудесна двойка, траен брак!


Моите момче и момиче ще направят двойка. Моите
момче и момиче - тя - трошлива и мека, той - груб и
самовъзторгнат. Чудесна двойка, траен брак,
госпожо.


Каза, че съм приличала на таралеж в началото, но вече
съм се променила, и то много. Ми да, таралежът
тайно е смъкнал кожата с бодлите и, в тъмното,
когато никой не го гледа, я нахлузил наопаки.
Отвън мек и розов - радост за окото. Бодлите растат
навътре, но кой ти гледа.


И друго каза. То не стига, но остава. Не мисли за мен.
Ако все пак го правиш, тогава... Мисли за мен все
едно току-що си научила, че съм разпродал цялото
си имущество и съм заминал при жена си в
Америка. Лека нощ.


В онази нощ го напусках. Докато той спеше, на
душата ми покараха крака, заякнаха бързо.
Колебаех се, вслушана в равномерното му дишане.
Тогава ме попари гняв - как може да спи, след като
ми е казал това? Как някой може да заспи върху
огромната купчина думи, още живи, мърдат
неспокойните им крайници, сгърчените им тела в
конвулсии, как? Тръгнаха пълзешком във всички
посоки, задърпаха ме. Толкова многокрака душата
не я подозирах. Почти успяла, той се пробужда. Не
достатъчно, за да види (грозна гледка, тя плаче), но
достатъчно, за да прегърне, да промърмори студено
ли ти е, ръката, която придърпва одеялото, завива...
Сепват се краката, застиват на място, изтръпват,
обръщат се кръгом...


Пак го направи.


Душата. Всичките й крака се превърнаха в закърнели
чукани - плод на изключително самоускоряващ се
(о! самоуспокояващ се) еволюционно-адаптационен
процес. Сега прилича на цирозирал черен дроб. Не
че съм виждала, но така си го представям - целият в
грозни, разръфани дупки и буци. Пиене, алкохол.
Самоубеждението прави силата. Тютюнопушенето
причинява рак. А любовта? Сещам се за Явор, как е
обелил надписа от кутията на "Victory"-то. Питам
го защо. Дразни ме, отговаря. Защо, не го ли знаеш?
Знам го. Но не искам да го виждам всеки път,
когато посегна да си запаля цигара.


Той помни колкото му изнася, аз... Твърде много
подробности, най-вече думи, но също и жестове, от
които може да ти прегори сърцето. Той се присмива
на това. Нарича го самовъзпитана, зле маскирана
склонност към мазохизъм. Аз наричам обратното
липса на ухо или око, което да ти е отворено към
другия. Въпреки това му завиждам. Искам да мога
като него.


Ще заспивам лесно, равни дни и нощи, като песен.
Дори мога да си лягам на пода, при хлебарките.
Цялата маса в трохи. Умрели от глад гълъби отвън
по перваза. Аз спя и сънувам себе си на върха на
планината.


Съвсем се обърках. Думите се ритат, докато смогна да
ги напиша, излизат целите в синини.


Само тия - още непокътнати: любовта има нужда от
две очи. Едното да й е обърнато навътре, другото -
отворено за другия. Да спи малко, колкото да не
умре от изтощение.


Любовта, тази кривогледа напаст.



Късен P. S.
Ако това беше друга история, тя можеше да
завършва така: накрая тя си купила всички книги от
поредицата "Мъжете са от Марс, жените от Венера"
и нощем, докато той тъничко похърквал, с
треперлива ръка дръпвала пердето и на протритата
светлина от близката улична лампа посвещавала най -
ранните си сутрешни часове на настървено четене.

Но тъй като това не е друга история, а тъкмо тази, тя
май не завършва точно така.