автор: Недялко Славов
На тридесет си - Маг с ръка, която
от мраморната шапка вади статуи.
Пред гарата блестят във жегата стопени
гофрираните вафли - ситроените -
и празния ти куфар свети като тях -
роднински задници са го полирали със прах.
Париж е вече твой, защото всеки град
лежи пред Одисей, щом носи куфар и е млад.
А там все чакат Те - случайните Елени.
Квартирите без щори, безистените
на старите олющени хотели
(те в здрача като мъртъвци са бели)
Текат въздушните течения на Голфщром.
Клошар царува във двореца на кашон.
И кафенета тракат на незрими колела.
В прозорците им - пътници. В дърветата - мъгла.
Квартални кръчми - там очи на педераст
те следват нагло, гледат те анфас
и подсъзнателно със дълги пръсти галят
високи чаши с формата на фалос.
А ти вървиш, не можеш да откраднеш
дори афиш, дори и сянка, звук на радио,
ала поглъщаш тоя град. Ти - Гаргантюа -
пасеш жените като крачещи цветя.
Със жест летящ в зиг-заг, с радар на прилеп,
ги възкресяваш нощем бронзови, красиви.
Сънуваш мраморни коне.
Движения на тичащи коне ловуваш...
Трамваят с писък във завоя те изскубва
от оня сън за детството - от дните
под летните пагоди на лозите...
Ноември е. Моне рисува със листата
на жълти точки кулата “Сен Жак”.
По нишките на светлината Лувъра -
огромен паяк - те придърпва - плуват
прозорците му отразени в Сена -
със тях и лебеди, и облаци студени.
В зелен комбинезон - усмихнат алигатор -
метача - негър спи, облегнат на мъглата.
Невидим слон с хобота си го грабва
и го издига в сенчестия рай на боабаба.
И за това че тръгват си големите Поети,
след тях - с изтеклото им време - и Каретите,
че Кула от желязо над Париж расте, че Моста
е без Гийом и Лу - червенокосата,
и как Мадам дьо Пен, гледачката на сфера,
отпивайки перно, видяла вчера
под Арката след “Крачещия” на Роден
(да влиза бик, о, ужас) - тоя Век обезглавен...
Стоиш със дни пред паметника на Балзак
(там, казват, Модилиани с вдигнат крак
оставял като пес пиянски автографи) -
там Вечността и днес изпраща фотографи
за репортаж от черно-бели снимки
на Гений, Жълта гостенка и Зима.
През зимата градът е друг, различен.
Снегът се стапя бързо и изтича
към Сена - само малки преспи стинат,
нестъпкани в кварталните градини.
От влагата звука и неговото ехо
се блъскат в сградите, оттекват меко.
Слуха улавя тяхната промяна.
И всичко става по-интимно, по-потайно.
Но вече идва пролетта, ах, пролетта!
Парижката - с чадъри на цветя,
с бистрата носени от цепелини - шатри
(над Монпарнас летят, не кацат цяло лято)
и кестените, и шумящите платани,
полите вдигнати от вятъра, фонтаните,
амурчетата пръскащи в небето
с това което свързва Вечността и Мимолетното...
И мравките, Метрото, късните мотриси
на леките, въздушните жени от “Сен Дьони”.
И “Чайна таун” с фенерите, японките
и огледалния им образ на лимоните -
строени в пирамиди по сергиите...
Часовникът на гарата показващ 3,
часовника на твоя млад живот
стрелките заковал над онзи вход -
в квартала с кестените, обградени
с чугунена решетка, и така пленени -
подобно теб - да са пастири във Града...
От Океана облаците идат на стада...
от мраморната шапка вади статуи.
Пред гарата блестят във жегата стопени
гофрираните вафли - ситроените -
и празния ти куфар свети като тях -
роднински задници са го полирали със прах.
Париж е вече твой, защото всеки град
лежи пред Одисей, щом носи куфар и е млад.
А там все чакат Те - случайните Елени.
Квартирите без щори, безистените
на старите олющени хотели
(те в здрача като мъртъвци са бели)
Текат въздушните течения на Голфщром.
Клошар царува във двореца на кашон.
И кафенета тракат на незрими колела.
В прозорците им - пътници. В дърветата - мъгла.
Квартални кръчми - там очи на педераст
те следват нагло, гледат те анфас
и подсъзнателно със дълги пръсти галят
високи чаши с формата на фалос.
А ти вървиш, не можеш да откраднеш
дори афиш, дори и сянка, звук на радио,
ала поглъщаш тоя град. Ти - Гаргантюа -
пасеш жените като крачещи цветя.
Със жест летящ в зиг-заг, с радар на прилеп,
ги възкресяваш нощем бронзови, красиви.
Сънуваш мраморни коне.
Движения на тичащи коне ловуваш...
Трамваят с писък във завоя те изскубва
от оня сън за детството - от дните
под летните пагоди на лозите...
Ноември е. Моне рисува със листата
на жълти точки кулата “Сен Жак”.
По нишките на светлината Лувъра -
огромен паяк - те придърпва - плуват
прозорците му отразени в Сена -
със тях и лебеди, и облаци студени.
В зелен комбинезон - усмихнат алигатор -
метача - негър спи, облегнат на мъглата.
Невидим слон с хобота си го грабва
и го издига в сенчестия рай на боабаба.
И за това че тръгват си големите Поети,
след тях - с изтеклото им време - и Каретите,
че Кула от желязо над Париж расте, че Моста
е без Гийом и Лу - червенокосата,
и как Мадам дьо Пен, гледачката на сфера,
отпивайки перно, видяла вчера
под Арката след “Крачещия” на Роден
(да влиза бик, о, ужас) - тоя Век обезглавен...
Стоиш със дни пред паметника на Балзак
(там, казват, Модилиани с вдигнат крак
оставял като пес пиянски автографи) -
там Вечността и днес изпраща фотографи
за репортаж от черно-бели снимки
на Гений, Жълта гостенка и Зима.
През зимата градът е друг, различен.
Снегът се стапя бързо и изтича
към Сена - само малки преспи стинат,
нестъпкани в кварталните градини.
От влагата звука и неговото ехо
се блъскат в сградите, оттекват меко.
Слуха улавя тяхната промяна.
И всичко става по-интимно, по-потайно.
Но вече идва пролетта, ах, пролетта!
Парижката - с чадъри на цветя,
с бистрата носени от цепелини - шатри
(над Монпарнас летят, не кацат цяло лято)
и кестените, и шумящите платани,
полите вдигнати от вятъра, фонтаните,
амурчетата пръскащи в небето
с това което свързва Вечността и Мимолетното...
И мравките, Метрото, късните мотриси
на леките, въздушните жени от “Сен Дьони”.
И “Чайна таун” с фенерите, японките
и огледалния им образ на лимоните -
строени в пирамиди по сергиите...
Часовникът на гарата показващ 3,
часовника на твоя млад живот
стрелките заковал над онзи вход -
в квартала с кестените, обградени
с чугунена решетка, и така пленени -
подобно теб - да са пастири във Града...
От Океана облаците идат на стада...
0 коментара:
Публикуване на коментар