и разцъфтяват сладките гърди

автор: Йожеф Торнаи

Паметта
като лъч на прожектор
опипва някогашните места,

най-внимателно се спира
в къщата, в градината на Балатон,
на двойния диван във стаичката на приземния етаж,

където авлигите преди епохата на креда
през отворения прозорец съзерцавали са
двама опасни любещи се:
каменоглавия, бълбукогласен мъж
и червенокосата жена жарена от диви огнени езици.

На прага на кухничката, водеща към хола
задържа се лъчът
върху жената, тя внезапно се привежда
мъжът стои пред нея

и от целувките, обсипващи
преливащия негов член, той се опира на вратата;
следобедното лято,
на терасата, на камъка-живак не мърда гущерът.

Светлината, от времето повърната
едва сега открива най-символното:
възлюбените на отдавна раздробилите се дни
в края на градината, във вилата са се уединили,

над лявото око къдрица брозова е паднала,
бедрата й пълзят към края на леглото,
мъжът коленичи
извършва ритуалите на устните.

Прожекторът не иска повече да гледа,
разтварящите се тела се единяват -
две колена там до тавана се въздигат,
после глорията
на кръвта залива разтопилите се хълбоци

и разцъфтяват сладките гърди,
а също тъй и агонизиращите, златодъжди рамена.