автор: Силард Борбей
да се обадя на себе си. Смешно е,
а май и болестно - това чувство за сигурност, че когато и да било
мога да чуя собствения си глас. Има един глас, който е -
макар машинен - мой. А като се замисля, нямам и друго
сигурно притежание: само този далечен глас,
идващ от някакъв уред. И още това, че когато и да било,
откъдето и да било мога да го чуя. Има една стая, където
живея, и в нея едно черничко апаратче, което
говори в празната стая. Щрака, пренавива си лентата
ту напред, ту назад. Изключва се и се включва.
Обживява стаята. Но тогава все още нямах такъв
секретар, и нямаше никой, на когото бих могъл да се
обаждам. Който би ми отговарял; и не би трябвало
да се срамувам, задето ми е необходим
този глас. Само за това - някой да ми говори.
Срам ме беше от пресекливия ми, плачлив глас,
от лицето ми като маска, с непредсказуема мимика.
За пръв път зърнах го май във витрините на Курфюрстендам
отразено. Какво ли бих могъл да му кажа. Откакто
имам секретар, аз понякога се обаждам, изчаквам
търпеливо края на поздрава и след дългия писклив сигнал
оставям съобщение: Скапаняк, ще те надживея.
0 коментара:
Публикуване на коментар