стихове от НИКОЛАЙ ДОЙНОВ

ЖЕНАТА КАТО ЕСТЕТИКА

Тя е гъвкава, двайсетгодишна, има стройни бедра,
в които не успяваш да се намериш…Тя си отива!
Че я притежавам – не мога да кажа, никой не може
да каже – само смъртта! Тя е скептичка, защото е
красива, а е красива със своя разнищен пуловер –
чудесни гънки, които разхищават погледите, моя
също,
с дълга до кръста коса, с цвят без значение
за вас; не казва на никого колко е хубава, казва
само, че времето е ужасно студено, а това не е
покана, и е! – опитай, сигурно не ще успееш…

Става за фотомодел, но не е. “Какво съм?” – пита,
но боже, пази, ако зная… Рисува понякога, не
винаги, винаги пее, умира все по-малко. “Обичам те”
казва, но на кого – бил е единственият, била е
вселена –
та – на кого и кому да повярваш, когато я няма
дори във кръвта ми, дори на дланта ви, когато я
няма…

Нощта е това: излизаш от себе си – само тялото,
очите, нозете, ръцете, гърдите, но не песента…

Тя има всичко, което го няма… Когато те имам,
те нямам, когато те нямам, те нямам, когато
си тук, отново те нямам, когато си всичко –
те нямам, повярвай! – сънят ми е цветен,
сънувам, че пада последната глътка живот, и не
виждам как диша плътта ти, която е топла,
но чувам как ще останеш, все още е нищо, оставаш
оставаш, а това е
магия,
магия с разнищен пуловер.


НА ЗЕМЯТА

Зад очите,
на пердето
аз усещам странни форми.
Движи се подобно котка тялото неразгадано.
Стъпва
сякаш, че е вятър – нежно, нямо, невъзможно…
Той е фотограф – художник,
тя ще е воал кристален и ще стане
чудна снимка.

Бягай, моето момиче!

Сладък огън ще засипе песента ти.
После ще се губиш дълго в непознатата постеля.
Ще изискаш капка обич – ще получиш цветна снимка.
Акт върху пейзажа лунен.
Страстни устни върху камък.

И едно самотно цвете
за надежда засияло.



ПТИЦАТА

Спомен е нощта за Светлината… Утрото е толкова
внезапно
като спомен за приятел!Спомен си и ти – извикан за
да
бъдеш птица…

После отлиташ, после умираш, после те няма… И
този свят
отгоре съзерцаваш, светът обърнат…

В огледалото е твоя образ, птицо. Метафора е твоя
образ,
птицо, а твоето отсъствие е най-ярко в огледалото,
където
няма нищо друго, освен едно момиче.

(… гърдите й – две копия, готови за отбрана,
триъгълния щит
между бедрата, решетките на алените устни – една
представа за това, което нямаш. Което нямат –
всички…)

О, музика в дъжда край мен –
спаси ме, моля те, спаси ме!

Очакваше ли някого във този дъжд – виж, мокрото момиче
стъпило на твоя праг и ти ще й отвориш.
Но ти, момиче непознато, ще поседиш и ще си тръгнеш с
едно
разсъмване, подобно твоя образ…

Тръгни след него – все направо, под тополите, покрай
брезите
после вдясно – шосето ще изскочи като бяла смърт.

Преди сбогуване –
прости на Птицата!

На Птицата, която вместо със трохи
живее
със един-единствен
спомен…


ТАЗИ ВЕЧЕР, ДРУГА НОЩ

Тази вечер, там във крайните квартали,
почти на края на света, където пътеката
за връщане ако намериш, значи си щастливец;
след като съм те целувал дълго, но не съм
при теб останал;
тази вечер
някой ще изхлипа.
В своята таванска стаичка, някакво момче,
моя възраст, същото лице, ще ме
повика да побъбрим.
И ще ми се извини накрая:
- Извини ме, братче, просто самотата тази вечер
беше много!
- Най-щастлив когато си, разбираш, че си
смъртен!
Но това го казвам аз и продължавам, някъде
звучат камбани, сигурно празнува някой рицар,
сигурно камбаните
звучат в чест на теб, на мен, в чест на туй,
че засега сме живи –
не желая нещо друго –
днес;
утре може и да прозвъним
утре може и да прозвъним в друга, мътна, чужда
нощ.



МЪЖЪТ

Милост за телата! Сред теб живеят неизследвани
пространства за духа на романтика…

Любов – така да бъде – остров; корабите не отбиват –
само скитникът, или мъжът завинаги.

След теб жената ще цъфти и дава плодове
със вкус на мида и на огън. И да не желае

вече, пак е тук, мъжът, върху скалата и се взира
надалеч – така го запомни! –

върху скалата, на ръба, и чака вятърът
да го удари в гръб.