Весела Димова

автор: Весела Димова

Красавице,
не обвинявай звяра,
че ден за ден живее
без надежда.
Че с девет ключа
портите затваря
към миналото...
И не го поглежда.
Не го упреквай,
че не хваща вяра
на сладки думи
от случайни хора.
Че огън зъл
душата му изгаря
и мрази всяка
евтина престореност.

Не го вини
за черната магия,
която го е скрила
в чужда кожа.
Такъв го приеми -
като стихия.
И честно го обичай.
Ако можеш...



След боя


Приличаха на грешници възкръснали
ония, оцелелите след боя...
А мъртвите - земята ги прегръщаше
без разлика за чужди и за свои.

И в ужас ням очите тъпо гледаха
как слизаше от знамето разнищено
в окопите им, кървава, победата -
така желана!... И така излишна.

А после тя си тръгваше със залеза,
отиваше си, светла и голяма,
като пожар, в просторите запален...
Илюзиите свършваха. И само

едно небе - над изтока и запада,
над сълзите, цветята и куршумите,
едно небе, прегърнало земята,
оплакваше човешкото безумие...




Бунтът на светците


Тази нощ дяволът свиреше на душите ни в храма.
Тъмни и страшни акорди ечаха наоколо...

Ние слушахме - слепи, изтръпнали и безпаменти,
и не помнехме вече, че в храма живееше Бог.

Свиреше дяволът...Потрепераха ореолите,
наклониха се тежко и в краката ни с трясък се пръснаха.

Ние слязохме от иконите и станахме хора...
А в олтара отсреща Бог умираше бавно на кръста си...