По пътя за Скирос

автор: Йосиф Бродски


Отивам си от този град като Тезей-
от лабиринта си, оставил Минотавъра
да си си смърди, а Ариадна – да си гука
в прегръдките на Вакх.
Каква победа!

Апотеоз на героизма! Бог
ни определя срещата, когато
със центъра сме свършили, и вече
в покрайнините с плячката си бродим,
напускайки завинаги града,
където никога не ще се върнем.

Убийството все пак си е убиство.
за смъртните е дълг да се опълчат
срещу чудовищата, но нима
е казал някой, те че са безсмъртни?
И ний не можем да се видим, че
от победените сме по- различни:
Бог ни отнема всичките награди
(но тайно от очите на тълпата)
и заповядва да мълчим. И си отиваме.

Наистина завинаги сега.
Ако човекът може да се върне
на мястото на местопрестъплението, там,
където бил е унижен, той не отива.
И в този пункт планът на божеството
тъй абсолютно точно се съвпада
с усещането в нас за унизеност,
че ние изоставяме сега:нощта,
смърдящото животно и тълпата
ликуваща, огньовете на Вакх,
в оврзите милуващ Ариадна.

Все някога ще трябва да се върна...
Към родното огнище. У дома.
И пътят ми през този град ще легне.
Дай Бог, тогава да не нося аз
двуостър меч, защото градовете
за тез, които в тях живеят, почват
обикновено от централния площад
и кулите.
За странника- от края.