автор: Геолина Стефанова Ръцете ми кървят. Защо?!... Не знам. Не съм светица, за да нося тези рани, но блика кръв и търся светъл храм, в покоя му да коленича, мамо. Ти плачеш в нощите, когато ме боли и молиш Бог в сърцето ми да влезе. Да приласкае, излекува, причести, да ми помогне да ме има... Да живея. А аз се лутам в своя странен свят - виражи между сенки и реалност. Взривявам чувства и не ми е жал, примамвам демони със своята виталност. А аз се лутам... В мене Бог мълчи. Кърви венецът трънен на челото. И раните му вече носиш ти. О, дай ми ги, пречиста майко свята! Да си избран, не е кошмар, а чест. Аз силна съм. И мога, мога, мога... И прося болка. Да е точно днес. Да заличи в теб часовете на тревога и миналото да...

автор: Борис Христов I. Затварям ви за думите, уши - резето спускам. Не искам в моя дом да се говори за изкуство - не искам в хленчене и мъдрословия угодни напразно да се споменава името господне. Когато имаше какво да каже на сърцето, устата ми не криеше езика под небцето и в стихове - спасителни - макар и тихо, звънях отвътре, докато отвън ме биха... Ала сега, докато в разума е още светло, прибирам стълбата, с която стигах до небето, и бързам да напусна на поезията храма, преди да запълзят змии по младото ми рамо. Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия. Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия. И ще се хвърля лудо на живота по вълните, това, което някога измислих - да изпитам. Не е за мойте...

автор: Жак Превер При всички премеждия, каквито да бяха, той от нищо и никого не бе чувствал уплаха - беше храбър наистина, така че, когато В една хубава сутрин му се стори, че вижда нещо отвън той каза си: "Нищо! навярно е сън!" И сигурно имаше за себе си право да го казва с такова убеждение здраво - вън нямаше нищо наистина. И когато във същата тази хубава сутрин чу, че някой го вика от къщния праг, той пак каза си: "Никой!" и влезе си пак. И пак беше прав така да си казва, но тоз път усети как страх го полази - вън нямаше никой наистина, но той се почувства в тази хубава утрин от света тъй далече и самотен дотам, че в действителност вече не бе истински сам: тези Никой и Нищо, плът добили зловещо, бяха влезли...

автор: Пол Елюар Нощта не трае никога без край - а има-щом като го казвам и щом като го потвърждавам- в завършека на всяка скръб един прозорец, един отворен,осветен прозорец, и винаги по някоя мечта те чака будна, желание и глад,които да задоволиш, изпълнено със чисти пориви сърце, протегната ръка,отворена ръка, загрижени очи, един живот живота ти да споде...

автор: Любен Кюркчиев момичето със млечнобяла кожа което сред бамбука се разложи момичето с коса като мастило се бе самоубило момичето с очи като лисица с разпънати до скъсване зеници момичето със устни от къпини поиска да изст...

автор: Бинка ПееваТИ беше истински воин тогава любими. Млад хитър и красив. Неустоим. Упорит. Одисей. Разбрах за какво ми е мъчно. Не за тебе а за младия воин белозъбо и хищно усмихн...

жената с белезиСтранно дали слепият масажист я смята за красива,дали събира плътта й в картини,дали ги сглобява веднага, илипо-късно, много по-късно, в тишината на своята стаяи с ръце в скута,я разстила пред себе си,дали изобщо мисли той за красотата,или за него това е само работа,извивката на гърба й,ръбове, хълмове...дали прочита във напрегнатитечасти на плътта йнищетата на други ръце,не своите, когато тя лежитака, но по-различнав картините на други хора любов без притежаниеНай-силно те обичам, когато нямам накити,със пръсти, вплетени в косите ми,облечена единствено във твойта голота,без други бижута, само с ръцете ти.Най-силно те обичам, без да се наричамлюбовница, приятелка или съпруга.Най-силно те обичам, без да обяснявамкак...

автор: Веселин Иванов Небето свършва в сенокоса - по съхнещите върхове на шипки. Татула има толкова въпросиза собственото си поникване. Решило е да расне наобратно –парче земя, изпръхващо на слънце.Небето се преражда водоравнопо грапавите сипеи на хълма.Това небе ще стигне до момента, във който ще се свие до чертица.Ще се превърне в дъжд и колело, преплетено във слънчеви зеници...

автор: Веселин Иванов Във този век на Тарантино,Кустурица и Алмодовар, остава да убиеш Бил, да правиш секс със пуйкаили да бъдеш травестит – въпрос на избор.Мечтая си за Аризона, където да летиш е леснои рибите са влюбени във вятъра. Сънувам сънища на ескимосии майсторя машината на времето. Perpetuum mobile.Когато ми омръзне си измислям Hostelи чупя кости, режа стави, бъркам с пръсти във очи.Създавам образи, които да изнервят зрителяи после бавно да обезкостя със негово съгласие. Revenge! На юг мъже убиват бикове. Мъже преспиват със мъже, какво по-истинско?Говоря с нея и я чакам да се събуди след сто години сън – досущ като във приказка...и щом започна да живея,ми идва да умра от скука...Ba...

автор: Димитрина Равалиева Грах. Котешка храна. И сол.Да купя свещи. Да платя билета.Излитат самолети. В си бемолзвънтят стъклата. И е вечер. Петък.Прогнозата е дъжд. Като съдба.Бездънен - ще ни връхлети, ще рукне.Като признание в любов върху гърбана списъка със нужните продук...

Кентавърът на Добромир Тоневпод счупено небеживяхме мълчаливи като църквипо влажната мазилка са избиличудесата нис които хранехме невежитедори проклятия не биха ни докосналипод електрическата ни обвивкачовеко звезденще те завърна сред конете тище те направя пак кентавъра аз ще гледам отдалечкак си щастливв житата с гривитекопитатаи с белег от подковаа ти от мнимите разпятия ще ме предпазваш в този святпри теб докато дойдамой голям малък принцепрожектирай ми сънищащом ми стане толкова мъчнодо изчезванемоя нежна машинамечтаяпак да държаръката ти Сатанаилще ме изпратиш ли по дяволите ангелес невинния си вид на беззащитен хищниккогато двамата със теб се пръкнахмеот скрита мисъл на всевишнияубих илюзиите на...

автор: Стефан ХимитлийскиНа съмванебедрата ти напомнятпещта, опекла медената пита:на съмване си толкова любовна –за сънищата няма да те питам.В един тълковник, струва ми се, четох,че сънищата някой ден се сбъдват:сред сто по сто стареещи момчета,най-младото в съня ти аз ще бъда.Не се опитвай да избягаш с поглед –сред сто мъже е сто пъти по-пусто:подобно дивеч, от ловците погнат,аз ще те скрия с изумени устни…Спи и сънувай, даже и залудо,че си кошута на самотен остров –ще се опитам да не те събудясред царството с оглозганите кости…Ще бдя над твоя сън, докато съмне –на съмване бедрата ти са топли…Ако заспя, от воплите ми стръмни,дано до теб не стигне нито вопъл. *******Пропътувахме пътя си, общия –пропиляхме красивите мигове:иде...

автор: Mrs_Robinson Бог, който е любов, който е у нас, които сме Негови подобия... заключена в дъждовно ехо,Йо-то-то-ви, жената на моя живот,разговаря само с призрациЙо-то-то-ви, коятозапочна персоналното си Съ-Творение,несъвършеното си богоподобие,като горяща пеперуда...преди, когато знаех по-малко,си мислех, че мога да виждами казвах (о, колко съм горд, колко горд съм, колко Съм):няма по-прибързано нещо на светаот изреченото -думите са,които извайват смисълаи се извайват от него...сега бих искал да кажа друго,много повече от всичко това,което излиза с хрипливи струи от мен:няма по-закъсняло нещоот неизречената думаи няма по-безсмислено нещоот закъснялото....каквото и да етова, което сега казвам,съвсем не може да догони...

автор: Mrs_RobinsonТигърът на Лора има оранжев смяхзелена памет, бели мислии фойерверков устремрисуващ над тревитевъзторга на кръвтаневолно жестокнебрежно красивпочти съвършен…Тигърът на Лора има раиран гласлунен поглед от остро кадифеи лениво бързо тялос филигранни мускуливъв вените му още проблясватсуевериятана газелитено гръбнакът му емълчалива струнапризоваваща покоя…Тигърът на Лорасе смрачава на хълма -изящна статуя с изстиваща кръвкрасив инструмент за живеенезаслушан в ехотоот стъпкитенеидващина Л...

автор: Mrs_Robinsonето, идва баща ми,подобен на камбанария,на тръстика, в която пее вятър,на кентавър, препускащна изгревидва баща митоплина, нашироко разлятакоси в арабески по смуглите скулии две безгрижни трапчинкиизгряващибаща мис пантери в кръвта сис ръце - гнездана върха на света,зеници сипващи се -розови венчелистчетав обгръщанеето, идва баща мимайка ми вижда само негои към света се усмихвас единствените си очипрозрачната й кожа, прозрачната й кръв, прозрачната й утробасветятмайка ми стои на кея и събира думии изпраща думипо гърба на водата, по дълбокото и плиткоторъцете й са лотоси,тънките й бели глезени пеят,пристъпяйкимислите й си спомнят бъдещетобаща ми поглъща вълнитекръгли като зеницитой и тя заедно правят светадумите...

автор: Октавио Пас /Мексико/С градската нощ от камък и сушавлиза полето в моята стая.Протяга зелени ръце с часовници ръчни от птици,с гривни от листи.Носи река в ръката.Влиза и синьото небе на полетос кошница перли, току-що обрани.Сяда морето редом със мене,проснало своята бяла опашка по пода.От мълчанието никне дърво от музика бавна.От дървото увисват всички хубави думи,блещукат, узряват и падат.Пещера е челото ми, дето светкавицата обитава...Насели се всичко с крила.Истина ли е, кажи ми, че иде полето от толкоз далече,или си ти и съня, които сънуваш до ме...

автор: Ив Бонфоа /Франция/Там несъмнено винаги по дълга улица накрая,където съм вървял като дете е маслената локва,четириъгълник от тежка смърт под черното небе.След това поезиятаотдели водите си от другите водии нито красотата, нито цветовете я задържат.Тя се тревожи за желязото и за нощта.Тя храни дълга скръб на мъртъв бряг и мост железен,мост прехвърлен върху бряг отсрещен и по-нощентой, единствената нейна памет и единствена люб...

автор: Веселин ИвановЗащо ли да рисуваме със думи?Нали са “курви” според Хичкок.Кажи, че слънцето е цирейи че звездите стискат гнойните си пъпки.Че храчим думите,че любовта се ражда след оргазмав изкълчените клони на дървета.Че птиците туберкулозно кашлят,а красотата е утопия за слепи…Кажи, че не вървим, а куцаме.Че вместо въздух дишаме цигари.Погледнем ли света така обаче,сме малодушнии сме се преда...

автор: Веселин ИвановРазкъсано отекват звуци.Дъждът навън е кречетало.Листата спят.Комарите са глухи.Нощта е хладно наметало.И няма лебеди.Избихте ги!Но не за пирове, страхливци мижави!Бутилка бира и решихте:“Човечеството ни е застрашено от умиране!”Да бях прихванал птичия ви грип!Да бях обречен. Да умирах!Умрял бих, но щастлив!Че ще нахраня птиците.Ако ги има...

автор: Веселин ИвановА рамото тие пързалка към отвъдното.И устните тиса пастелени приумици.Рисуваш ли дъжда,или си истинска…Настръхваш ли,когато те сънув...

автор: Макс Коенкак да започнанаверно с ъгълана който взимах решениястоях там и онази вечеркогато ти профучапрез любимата ми локваочите ти ме плиснахаи станах целия на сини петнатръгнах след тебза да ти държа шлифераако понечиш да го облечешслед това се опитах да те захапяс най-привлекателната си усмивкапрошепнах и няколко съгласниза да не изглеждам перфектени ти научи всичко за мени такадо един понеделниккогато се опитвах да глътнадокосващите ти пръстиа тиизползвайки невниманието миме обърна наопакипогледнах в огледалотовидяхче скритият в мен старец се отдалечавакъм другия тротоара бръчките ми падаткато листа през есензнаехче ще се върнат след един сезонно дотогавадотогавадотогава бавните ти хълбоцище ме обгръщат и измитат...

автор: Недялко СлавовСега четеш живота си обратно.На тридесет си - Маг с ръка, коятоот мраморната шапка вади статуи.Пред гарата блестят във жегата стопенигофрираните вафли - ситроените -и празния ти куфар свети като тях -роднински задници са го полирали със прах.Париж е вече твой, защото всеки градлежи пред Одисей, щом носи куфар и е млад.А там все чакат Те - случайните Елени.Квартирите без щори, безистенитена старите олющени хотели(те в здрача като мъртъвци са бели)Текат въздушните течения на Голфщром.Клошар царува във двореца на кашон.И кафенета тракат на незрими колела.В прозорците им - пътници. В дърветата - мъгла.Квартални кръчми - там очи на педерастте следват нагло, гледат те анфаси подсъзнателно със дълги пръсти...

автор: Йожеф ТорнаиПаметтакато лъч на прожекторопипва някогашните места,най-внимателно се спирав къщата, в градината на Балатон,на двойния диван във стаичката на приземния етаж,където авлигите преди епохата на кредапрез отворения прозорец съзерцавали садвама опасни любещи се:каменоглавия, бълбукогласен мъжи червенокосата жена жарена от диви огнени езици.На прага на кухничката, водеща към холазадържа се лъчътвърху жената, тя внезапно се привеждамъжът стои пред неяи от целувките, обсипващипреливащия негов член, той се опира на вратата;следобедното лято,на терасата, на камъка-живак не мърда гущерът.Светлината, от времето повърнатаедва сега открива най-символното:възлюбените на отдавна раздробилите се днив края на градината,...

автор: Силард БорбейТогава още нямах телефонен секретар, та не можехда се обадя на себе си. Смешно е,а май и болестно - това чувство за сигурност, че когато и да биломога да чуя собствения си глас. Има един глас, който е -макар машинен - мой. А като се замисля, нямам и другосигурно притежание: само този далечен глас,идващ от някакъв уред. И още това, че когато и да било,откъдето и да било мога да го чуя. Има една стая, къдетоживея, и в нея едно черничко апаратче, коетоговори в празната стая. Щрака, пренавива си лентатату напред, ту назад. Изключва се и се включва.Обживява стаята. Но тогава все още нямах такъвсекретар, и нямаше никой, на когото бих могъл да сеобаждам. Който би ми отговарял; и не би трябвалода се срамувам,...

Обикновено, когато почвам да се къпя,ти се шмугваш при мене в банята, сега ти се налагало,не си виновна, и ето те седиш на обръча.Благоприлично изчаквам (евентуално дискретносе плицикам) края на процеса,незабележимо понякога във въздуха подушвам,ти миеш си ръцете, после излизаш, набързо всичко, за да не ме смущаваш дълго време(което вътре е, то вътре си е, таквиз са вече баните).Отначало вътрешно се позахилвах, я, каква ми искреност тук между нас вирее,нещо прекрасно, такъв съм си, пред мене може да вършиш и това, нищо човешко не ми е чуждо,но последния път посрещнах със "сега ли точно пак" подканящата ме молба да поизбързам,която изложи...

дами и господаще бъдете ли така любезни да преустановитеили поне понамалите дозите паранояс които поддържате баналните ежедневия баналните нощувки баналните искрености баналните разходкибанановите жестове дами и господашепи меланхолия и добронамерена перверзияот компетентност и коректност дами и господамоля ви да престанете да марширувате с думите систриктно и атрактивно римувайте дами и господасамотите си дами и господа кажете не навпечатленията от сенкитевъпреки че сенките са много по-чаровни дами и господаот самите сенконосачи дами и господаако обичате ако обичахте ако сте обичали ако ще обичатедами и господа позволете си една колекция от мълчаниявместо от отчаяния дами и господа самотоносачивъзбудени...

Къщатапосокитесъбира като своигласове и стъпкиследватбавното й пентиментостаиумножени в погледанахлуватстаята със цветните стъкластаята със съдове водастаята с огледала и шапкистаята с легла от водораслистаята със среднощен звънстоята в която няма мястостаята със жестове на сътворениестоята затворена за лятотостоята със птичи гласовестаята със купчина писмастаята със плясък на крилестаята с кълба от прах и слънцестаята за говорене на сънстаята с бадеми и тютюнсветлина на капкипръсва сена поданавсякъде морето се процежда*Градинатаподмамва вятърапо своите пътекизалутан във дървета и лозизабравил яростта синадничав тайните отвори на смокинитеомаята не ще напусне никогогоре на терасата облегнатичуваме как зреят плодоветена нехайната...

този град е по-тъжен от остаряла проститутказакърпените му улици, пребледнели под лампитеуморените му светофаристарите, разлепени от дъжда киноафишитишината на спирките и будките за вестници - сутрин на разсъмванев този град късни болки и предишни решения ме застигат в някой подлезили както си пресичама всъщност опитвам да мисля красиви нещачувам само бързите стъпки на думите - тичат в главата мимисля си за продавача на дини и сляпото му куче свило се подкараваната на пътя за стария мечкар и тъжната му мечка за циганинътнарамил своите плетени кошове понесъл ги нанякъде с щастлива ималко луда усмивка като продавач на детство за студа и босите гълъбиза мокрите пети на самотата шляпаща залутано в есенната дъждовнатълпа...

автор: Марио Коевнякога си многолюдензвънът на черковната камбанавдига гарвана от кръставижда зимата от високо тойзапотени прозорци тук-тамследи от сърни гълъби кокошкикръв на прасепо-надолу луковици коренимравкиумрял конощиппод тях обли камъчетаот бивша рекаслед това глинавижда гарванъткак пада мраки пияният умира в пряспапокрай пътянеиздоена крававие към луната...*Стар дядобълва мисли и диммалкото внучетихичко диша и слушапосле заспивата кучето вънка скимтии дядото умира през нощтазавит до гушаМОМИНА ПЕСЕНВидях го че заспал еи го бутнахна себе си да дойдено не би.Почаках още малко под дървотоала знам си -няма да ми провърви.Заспал е - дяволският син - дълбоко.В харем е влязъл сякаш той.И да го дърпам за краката -пак няма...

те разравяха брега и пускаха дърветавъв водатаа пясъка изсипваха в прииждащи камионипосле влекачите подобно шествиеотнасяха с претъпканите шлеповемъртвите дървета навътре във моретоgood faith limitedгърдите на момичетата проснати на плажапетък е безкрайно дълъг дентялото тялотопохлупете здраво тялотода не би да се размърдапонеже никогане сте билиразличниот скиптъра увисналнад неяне сте го носели дориживотът ви е спрял съня си продължетенадвесете се и погледнетеот съня надолу*асансьорът слизаше надолус утробна скорост прекосявакухите етажи предишната им прахято псалми транспортирапреди извикването разтваря се сънят нанововътре някаква жена пред огледалотооправя своя грим сънувасъхнещи етажи полирани предипрахта над тях е...

"Не трябва да се подценява силата наслучайностите да раждат чудовища."Знае: ако напише това - все едно го е извадила от себе си.Ето така - бърка и вади.Изречение след изречение влачи след сянката сиИз тъмния лабиринт на тялото.С написаното ще заживее по-леко, няма да сънува толкова,ще освободи тялото от излишната тежест.И когато следващия път я пита: колко тежиш,ще каже: 54, а той: какво ти се е случило,защо си отслабнала толкова,а тя: не съм отслабнала, само си изхвърлих сърцето.Докато беше хляб, пица, реване,шоколадов сладкиш,това не е закуска а бисквита, сол...Докато беше малки кексчета с бадеми и канела.Още нищо не знаех за чудовищата,които тихо, тайничко и кротконикнеха под леглото ми.Твърде много мълчим. Той - вслушан...

Едисондосущ котка захапала малкото за вратлетосветлината ме влачи из цялата стаядокато жили издуят стенитеи килимът изплюе своето вълнено синьо сърцев къщата няма стопанисамо желания:да се измъкна от пола сиот лявата си половинаот последната си твърдина литературатакотката е къпина която гори в средата на стаятатам се сбъдват всички желаниябез умораи без да оставят ненужни следипосле котката спи под креватапосле отново танцувамесипвам мляко в паничкатадаже млякото светиза приятелка имам махарани от далечна странаSantoriniНа Яна1.тя си купува рокли от най-заможните търговци на островаоблича ги веднъжно им отдава тялото си завинагии с всички гънки пясък уиски и евтини цигарипосле отваря копчетата и корделитеи заговаря им на...

Discovery channelУлицата, по която минаваме труднопроходимапо обед -всеки ден отначало -майките,хванали децатапрез кръста,мъжете в инвалидни колички,букетчета здравец,червено мушкато,иконите,празните чаши от кока-кола,шапките,табелите с история -“Помогнете, добри хора...”,догонянето,виковете,обещанията,клетвите -- Чака те голямо пътуване! -всеки денпо обед.ЖителствоС годинитепространствата се стесняват -градът е набелязанс точки,като оградена територия -спирката,сергията за вестници,там,където продават топъл хляби копчето в асансьораза 12-ия етаж.В асансьоравсе по-рядкосе качват други хора.*Побелелите коси на майката -тези дълги вечерина очакване -шумовете в тъмното,клаксоните,светофарите в жълтостъпка по стъпка,косъм по...

автор: Ищван Ференцеш1.Бе Коледа, когато се родих.Извика мама в нищото... Валешесняг, под горите скитащ пес зави,родината ми никъде не беше.Проскърца портичката, влезе там,със името за мен, Свети Ищван,крал или мъченик - не знае сам...2.Когато се родих, чардак се свлече,въшлив пастир замръзваше в еднакошара празна, в парцалак облечен,в тропосана с бодлива тел страна -без блян дори връз чиста белота -римуван сняг с доброто и смъртта -да плисва за родината кръвта...3.Кръв Господ плюл, когато съм се раждал:звезда над края див, скован от студ.Архангелът се спускал като гарванда мие труп на майчиния скут.А мама чудо чакала комай.Но - птица огнена пред земен трус -синът в прахта се строполи накрай.4.Бе Коледа и мама с трескав...

Една декемврийска вечер - при антикваряНа табелката смътно упътване към магазина,вътре мръзне един мъж с кожух, негов е магазинът,Ева се оглежда, аз питам:Имате ли приказките на Толкин?Типът е сънен и мисля, хитър,и по-успокоително е, че не отговаряи на улицата Ева не пита за Толкини когато понечих да й разкажа, не отговаря -влюбена е в себе си, а аз в никого,макар разходката ни да има известен стил,тя позира, аз писах и нямаме бъдещеА какво ще стане, ако не мога да се изразя?Любовна темаСедях на масата до будката навълнолома и махах с бялата си шапкакъм кораба. Около мен имаше стотици хора,най-голямото стълпотворение през лятото, вероятнобързо се бях слял с тях. Пиех бира ибеше странно, че аз оставах, а тиси тръгваше. Но...

автор: Недялко СлавовАнамъжете които убива със устнипогребва ги в утринен облакпоплаквачас дванатъжена до прозорецапосле тананикаЧувственият й пол я употребява прекомерно-----Стадото я изоставяМести се Обзема я отновоМножеството му от самкичезне с месеци Напролетстадото върви през неяТя лежи по пълнолуниеСлуша тъмния му тътенМаргое сивоока вечера стигне ли до сутринтаочите й са с цвят на умореноот дълго носенесребро-----Някой е изрязал върху пейката"Ти Марго не си МаргоЖулиетоСедем кръговрата на телатаще вървим към другото ни лятоПиша ти от вечността"Ромео"Кой е той?" Марго се пита"Мен из вечността не ми се скита!"СисиВ прибоя на косите се давят раменете й-----Всеки ден прекрачва перилатана въздишките си над рекатаМарияПознава...

Домът й - между два стола.Свикнала е с това място.Легло, телевизор, плетен кош за дрехи.Все още може да се зарадва,когато сутрин, докато се събужда,слънчев лъч гъделичка лицето й.Не е лесбийка,но вече не обича мъжете.(Чувственият й живот така да се каже е виртуален.)Не се поддава лесно,когато белият лист я повика.Дълго си остри молива,полива мушкатото, мие чинии,реже си ноктите на краката. Et cetera. По-скоро тези неща.Едва после се залавя и пише.Друго не жадува,защото и то е нейно.*Друго не жадува,защото и то е нейно.Новозеландският залез,който никога няма да види.Гребенът, украсен с парченца от корубата на костенурка,с който в Хауърд Шарлот Бронтетъкмо си сресва косата.Парлива и люта - миризмата на лъв,захапал врата на...