превод: miralub

Спомни си,беше един четвъртък.

Спомни си, поехме по пътя на влюбените.

Бяхме двамата и беше толкова отдавна,

като " имало едно време".

Спомни си,това беше големият ден,

голямата крачка,

към голямата любов.

Беше дори по-хубаво.

Бяхме ние двамата

и беше толкова отдавна,

като " имало едно време".

Мотелът край пристанището,

обикновена вечер,

двама клиенти и пазачът,

задрямал над вестника си.

"Лека нощ"- подаде ни два ключа

за нашите отделни стаи,

с които скрихме любовта си.

Едва осемнадесет годишни

не посмяхме да покажем, че се обичаме.

помни си, беше един четвъртък.

Спомни си, поехме по пътя на влюбените.

Бяхме ние двамата и беше толкова отдавна,

като " имало едно време".

Избрахме стаята наслуки и двамата смутени.

Роклята ти се плъзна в тъмнината.

Любихме се.

А на сутринта,когато с разбираща усмивка

момчето ни донесе поръчаните две кафета ти се скри.

Той не видя сълзите ти.

Ти плачеше за детството, което си отиваше.

Спомни си, беше един четвъртък.

Спомни си, поехме по пътя на влюбените.

Бяхме ние двамата.

Беше толкова отдавна.

Като " имало едно време".

текст

Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта?

Ти виждал ли си как се бори диво за лъч едничък, капка светлина,
как в синьото потъва и изстива последната искрица топлина,
крилата как прощават се с простора с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро като след първа истинска любов?

Ти виждал ли си как умира птица,
ранена смъртно как се бори тя,
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента...

п.с. За съжаление не знам заглавието, нво ще се опитам да го намеря

автор: angellaura

Забравих как се пише за любов.
Изглеждат странно думите на листа.
Защо ми трябва сложен редослов,
щом кара ме да се замислям?

Нима изписани красиво думите
туптежа на сърце ще предадат.
Дали искрите бляскави в очите
ще се видят щом ги прочетат?

Забравих как се пише за любов.
Когато всеки ден целувам го ...
и дишам.
Захвърлям този сложен редослов
и просто го обичам!

автор: fabula

Тези обувки не стават за ходене –

препъвали са се в камъни,

полепили са глина и кал

в решителни крачки –

приели са плът от изранени

посоки

чрез кръвта на петите,

обикаляйки

човешкото колело,

което ги прави крайно уязвими.

Изминали са се от край до край,

обърнати с носовете назад

и не стават за ходене –

твърде много приличат на думи

.могобс аз

Автор:Старото куче повдигна глава
нещо дочуло на двора,
мръдна уши, след това изръмжа
срещу дъждовния говор.
Тука, на прага ще си лежи,
пръска го, но му е завет...
нека на двора да си вали,
никъде няма да става.
Лапите, свити, вече тежат.
Божичко, колко е старо!
Кучето, всъщост, умира от глад -
все за храна го забравят...
Имаше време...то беше живот -
всеки го галеше с обич,
свито сега е отвън на кълбо,
в тъмното, гладно и мокро.
Имаше време...то беше игра -
гонеше пръчки и топки,
тичане, скачане, глъч на деца,
а господарят го роши...

Старото куче без глас изскимтя,
спомнило толкова обич,
мръдна с опашка, после замря,
нещо зачакало кротко...
Вятърът вече стана студен.
То се присви и притихна,
сън засънува полянно-зелен,
сняг заваля и натрупа.
После небето оцъклено спря,
малката пряспа открило...
Там, сред звездите, още една
тази нощ бе се родила...

Автор:През дима на цигарата
усмихва се старата,
забранената, грешна любов,
а в нозете и кротко
(малко черно животно) -
свито дяволче спи на кълбо.

Уж бе вече ми казала -
че наивните мразела,
уж държеше на "без епилог",
а стои днес срещу ми,
и ме стреля със думи -
малка пластика стил belle epoque.

По ъглите навързани,
бълнуват несвързано
всички мои предишни мечти,
а проклетото дяволче,
със окото си (лявото)
ми намига - уж спи, а не спи.

Ах, как искам да можех,
да и кажа: "Госпожо,
всички пътища водят към Рим.
Нека Ваши останат,
само пътя към храма
не ми вземайте - той е един."

18.11.08

Автор:Във шепа държиш ме -
пух от глухарче.
(почти ти повярвах, че няма небе)
За "чифт" стискам палци,
метнала зарче,
в игра за халиф и Шахер ас Зааде.
А сазове драскат слуха ми със нокти,
градинският славей им е метроном,
нощта - на кълбо,
със очите на котка,
ми готви гарота по мъжки закон.

Влекат ме очи -
две зърна черно грозде,
залепнах -
муха във тава баклава,
а пътят е къс през хилядата нощи -
със смърт по ръцете на
само една.
Убийство е всяка изречена дума,
и времето няма ни праг,
ни нозе.
Държа те, държиш ме,
и как не ми хрумна -
в халифа ми дреме Шахер ас Зааде!...

Не падна къдрица,
не падна и косъм.
В дланта ти лежа като фин порцелан.
Халифът разказва ми приказки нощем,
а в ъгъла харка палачът...
заклан.

12.09.08

Автор:Нощем
пътуват надеждите –
не със смъртни заряди.
Към сърцето ми вечерно идват.
Иконите скрил съм.
Сърцето подсказва,
че иде на дявола зимата.
Сякаш лицето
на бучката лед
от деня
(скрила листото слънце
във себе си)
или чертата
на речния бряг
твоите устни
са следвали...
Тъмно е в мене
сега.
Без сезоните
в твоята слънчева обич.
И наднича отново
след два
самотата ми.
Край следи от
нощта на неделята.
А пътуват надежди
- не с кошмарни заряди.
Към сърцето ми сън
засънувало.
С укор шепнат в икони
и требници стари:
“пак
на Дявола името
в тебе нощувало”…

Автор:Валяха листи.
И валеше дъжд.
В ръцете ти се разминаваха
молитвено
загубените дни
в една любов.
Загубените дни
в едно завръщане...

Валяха дни.
Или криле
на птици.
В стаената мъгла
отсреща,
едва набола в цветовете,
към мен се бе притиснала
Надежда.

В очите ти валеше
дъжд –
загубени пътеки от безчувствие.
Поне веднъж,
поне веднъж
вземи и мен.
В едно завръщане...

Автор:А есента
усмихната разхожда
в парка
със себе си
надеждите
на всички влюбени.
И стихват
те
до сетната поникнала искра,
изпепелени
в нея
(или в нейната соната)
сред
платоническите диалози
на мечтите...
2
Поискаш ли ръката и
копнеещ,
Съдбата ти подава сухо
лакът.
И някъде -
сред нощницата на мъглата -
угасва
мимолетната ти среща.
А есента
усмихната
разхожда днес
след себе си
телата от венчални пръстени
в надеждите
на всички влюбени.
За някакво очаквано
Възкръсване…


3

И може в нас
душите ни
да нямат дъно.
Но по –добре е
дъното на кладенец
да нямат.
Навярно и до днес
са всичките ни пръстени
на дъното на кладенци
останали...

Автор:Пресъхнали са –
всичките
семейни
земетръси.
И небето ни
щастливо хлипа.
До последната си капка
ревност
лястовицата у нас
е сита...
На път
да проговоря
в себе си
се спирам.
И по-нататък – нищо…
По-нататък
утрото се разпилява.
Във цветове , притиснати
до сивото.
Или във думи.
А всички пътища
са само линии,
овързали телата нощем
със желания.
Помежду им
сама танцува
- земен пламък-
надеждата
на безнадеждно
влюбен...


…

Притихнали са
всичките
семейни
земетръси.
Навярно в себе си
разсъмнала.
Със тяло
от венчални линии
сред уморените ми длани
оставаш в мене
светлината .
Оставаш годеница на лъчите.
И до последната си капка
ревност
сънуват
кукувича прежда
по тъмно
и по светло
в нас
душите ...

Автор:
“ … не тръгвай никъде в дъжда… ”
Янко Димов

Не тръгвай никъде
в дъжда,
а остави
лицето си
в съня ми.
Да грее в моята ръка
или в словата
помежду ни.
Не тръгвай, обич…
Никъде в дъжда.
И не потъвай
в тази монотонност–
На есенни тополи.И лица.
Забравени,
угаснали гнезда.
Небето– с празния му
конус.
Не отминавай,
моля те,
в дъжда–
сред делничната проза
и умора…


Забил съм Ахилесова пета
в несигурния сипей на успеха.
И в стих търкалям си деня.
До трети бряг.
До твоята пътека.

Едно очакване съм в теб-
не тръгвай никъде в дъжда …
Не тръгвай никъде, Любов!
Дори насън
не заминавай!

автор: aureliano

подостряш молива
на сетивата ми с
кадифето на езика си
изпъстрям пергамента
на бедрата ти с
димящи пориви
жигосвам с устни
йероглифни трепети
превръщам дланите си
във одеало
обгръщам те и те люлея
абсорбирайки сока
струящ от кипналите ти спори
дестилирам елексири от него
за да избегна разпада в плътта си
изкъртвам вкусовите си рецептори
до размери на зейнали кратери
и ближа в нирвана
влагата зад коленете ти
разпуквам гроздчетата пот
премаляло напъпили между гърдите ти
БЕЗКРАЙНО НЕОБХОДИМ МИ Е ТВОЯ ВКУС
БЕЗКРАЙНО ВАЖЕН МИ Е ТВОЯ ЦВЯТ

автор: aureliano

и теб- с октоподовите кичури
полепнали по устните ми
когато крещя удавен
в надигащите се изгреви
и нея- със змиорските гърчове
разтърсили млечния път
когато сред прегракнали жаби
ритуално целувам зърната й
и другата- с медузовите пръсти
опърлили облещените ми ириси
когато разчеквам челюстите
на раззиналите паст
оражневи залези
и теб- с фламинговите глезени
усукани около врата ми
когато в разтопените утрини
рисувам със зъби
арабески по шията ти
и нея- с тюленовия мъх
настръхнал под дланите ми
когато подпъхвам ръце
под вулканиралите й хълбоци
и другата- с кашалотските стонове
бълбукащи в подгизналата й плът
когато в съсирени спазми
извайвам с дъха си
протоплазмени крясъци

и теб...и нея...и другата
докато ви има- ще дишам

автор: aureliano

скриптирай ме с длани
на джава
декодирай настръхналата ми кожа
в епицентъра на вълната
набраздила мозъчната ми ципа
пирографирай езика ми
на катала
със зъби перфорирай гръкляна ми
напълни ми устата с петънца от
ококорените си ириси
изкрещи ме
на баса сунда
разпъни ме върху нишките
изпъкнали в
бялото на очите ти
избълбукай ме
на нарвалски
удави ме в океана
от пяна
избила по изпохапаните ти устни
гравирай клепачите ми
на токи пона
превари ме
в бульона на
оргазмените ти сокове
натъпчи гърлото ми
с восък от медени хълбоци
и го дамгосай с дъха си
разнеси ме
на хачиянски
из лабиранта на черните дупки
разкъсай с нокти
гренадина от съсирени супернови
покрил атрофиралите ми спомени
бродирай бронхите ми
на урду
с иглите на миглите си
за да дишам само
когато премигваш
драпирай ставите ми
на суоми
с пламналите си кичури
за да се движа само
когато ме галиш с косите си
преведи ме...
от хаоса към нищото
за да бъда
разбираем за себе си
оплачи ме
безмълвно
по своему

“Нема проблема” Македонският
Таксиметров шофьор крещеше и таксито крещеше
На всеки опасен завой по пътя,
След това натискаше газта.

“Берия! Берия! Берия!”
Крещеше Владимир Чупески всеки път
Когато гаврътваше чаша с водка и после пълнеше друга
През онези дни и нощи на ‘78
В които рядко се връщахме трезвени на Struga Poetry Festival

Рафаел Алберти
Беше “хоноруван” и Кадж Уестърбърг
Един холандски Хамлет в рипсено кадифе
Се потеше “над принципа” (или не беше ли това моята преценка
За любовта към противоречието на един скандинавец облечен в спортен костюм?).

Присъстваше още: “Ханс Магнус Ензенсбергер
Нечакан. Наточен в панамена шапка,
доволно пристегнат в ленен кремав костюм. И
Се измъкваше с него”.

И един пророчески датчанин
От авангарда, погледът му изкривен в сляпа арка
Окото му бистро като водата и кораловото дъно
На Охридското езеро. Първите му думи към мен бяха:
“Не си ли ти тези мозайки и мадони?
Ти си юг. Твоите тресавища бяха летни тресавища.”


Шеймъс Хийни

Автор: Джон Хигли

Здравей амеба бих искал да беше моят домашен любимец
но не си достатъчно голяма за да може да те прегледа ветеринар
нали?
ти си малка пихтиеста топчица
нямаш кожа и кости
не си момче, нито момиче
и не си на телефона
не мога да се свържа с теб
не мога да те избудалкам
приличаш малко на пържено яйце
доста си надолу по стълбата на еволюцията
но може да ядеш с краката си
или за да сме по-дискретни
да придобиваш храна с псевдосеменника си
и няма нужда да имаш партньор
за да създадеш семейство
можеш да се размножаваш чрез делене
тра-ла-ла-ла-лее
не ставаш рано сутрин
понеже никога не спиш
нямаш гениталии
но пък имаш други части
видях те под микроскопа
когато бях още млад момък
казах на мама за теб
и после казах и на кучето
ти не си хетеросексуална бисексуална
травестит транссексуална
лесбийка или гей
но изглеждаш добре
не е грубо да бъдеш гола амеба
нали, а?
не си толкова обикновена
ти малка протоплазмена пъпко

Автор: Джон Хигли

леля ми дава блокче за оцветяване и пастели
започвам да оцветявам
след малко леля надниква и казва
излязъл си извън очертанията
за какво мислиш, че са ги сложили
а?
нещо искаш да кажеш по този начин, така ли?
на бунтар ще ми се правиш, а?
леля ти прави прекрасен подарък
а ти трябва непременно да го съсипеш
аз започвам да плача
чичо ми дава носна кърпичка и празни листи
нарисувай си собствени кученца казва той
аз започвам да оцветявам
когато съм готов
той поглежда
и казва че всички са много хубави
той лъже
само някои от тях наистина са

автор:Силвия Плат


Направих го отново.
На всеки девет години веднъж
успявам -----

Нещо като ходещо чудо, кожата ми
светла като нацистки абажур,
десният ми крак

преспапие,
лицето ми от черти е лишено, тънко
еврейско платно.

Отлепи салфетката.
O враже мой.
Ужасявам ли те? -

Носът, очните ябълки, пълният комплект от зъби,
киселият дъх
ще изчезнат само след ден.

Скоро, скоро плътта,
която могилата яде ще бъде
дом на моето тяло.

И аз усмихната жена.
съм само тридесет годишна.
И имам девет котешки живота.

Този живот е номер Три.
Що за смет
да изтребваш всяко десетилетие.

Той е хилядите влакънца
и тълпата, чупеща ядките.
Пробиваща си път

ме развива от ръцете до краката -
Големият стриптийз.
Господа и дами.

Това са моите ръце
Коленете ми.
Може да съм кожа и кости,

но пък съм съвсем, съвсем същата жена.
Бях на десет, когато се случи за пръв път.
Беше случайност.

Вторият път мислих
да издържа докрай и да не се върна никога вече.
Но се скрих.

Като в морска черупка.
А те звъняха ли звъняха
И като лепкави перли червеите от мен събираха.

Да умреш
е изкуство, като всичко останало.
И аз го умея чудесно.

Правя го така, все едно е като в ада.
Правя го така, все едно е реално.
Вероятно мога да го нарека мое призвание.

Да го направиш е лесно в стаята сам.
Да го направиш е лесно без движение.
Театрално е.

Да се върнеш в широкия ден.
На същото място, със същото лице, със същия грозен
вик на удивление:

"Това е чудо!"
Което ме поваля.
Иска се заплащане

за да видиш белезите ми, заплащане
за да чуеш сърцето ми -
то наистина тупти.

И се иска заплащане, много голямо заплащане
за дума или докосване
или за малко кръв,

за частица от косата или одеждите ми.
Така, така, Хер Доктор
Така, Хер Враг.

Аз съм Вашия опус,
Аз съм Вашето скъпо,
от чисто злато дете,

което топи се до крясък.
Въртя се и горя.
Не се съмнявайте, че подценявам Вашата загриженост.

Пепел, пепел -
Ръчкате и бъркате.
Плът, кости, няма нищо там -

Торта от сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Хер Господи, Хер Луцифер
Пазете се.
Пазете се.

С косите си рижи
от пепелта се аз надигам
и хората като въздуха изяждам.


Поемата на Плат е нещо като коментар върху самоубийството и смъртта и е пълна с нацистки образи.
Още първите строфи показват, че се опитва да се самоубие веднъж на всеки десет години и че някак си, за нейно съжаление, успява да се измъкне от ръцете на смъртта.
Във втория куплет се вижда, че това самоубийство вероятно би включвало горене, като в нацистките лагери. "Отлепи салфетката" или английският вариант "Peel off the napkin" ясно показва, че става въпрос за жертва на изгаряне. С фразата пък "Този живот е номер Три" според мен ясно си казва, че това е третия по ред опит за самоубийство и ще има и други. След това следват много образи, като в цирка. С тях показва как хората се забавляват над смъртта и тяхното изумление, че е успявала да прескочи трапа толкова пъти. След това става малко трудно за разбиране, но ето какво ми хрумна.
Докторите биват сравнявани с тези от концентрационните лагери, където са се правили много експерименти за Холокоста. Ето защо и казва: "от чисто злато дете", един вид: опитно мишле. Връщайки я толкова пъти към живота, според нея докторите са си правили експерименти.
В поемата са отбелязани трите й опита за самоубийство. Първият, когато е била на 10 години и умира баща й. Вторият, на 20, взема голяма доза приспивателни и не могат да я открият с дни. И третият и последен опит, който описва тук, на 30 години слага главата си в гореща фурна.

превод: tristessa

Автор:
Джузепе Д'Амброзио Анджелило


Познавах много
поети с нито едно стихотворение,
романисти с нито един ред,
ясно е че бяха гении,
истински гении,
велики майстори,
но никога не са имали време
да седнат и да пишат сериозно.
Минава цяла вечер,
минава час,
но нито половин проклета минута.
Разбира се сега са директори на банки,
нотариуси,
работници от монопола,
но понеже когато се пенсионират
ще станат известни за нула време,
издателите,
списанията,
телевизиите
не правят друго, освен да чакат тях.

Понякога поезията
е красив занаят
може и абсолютно нищо да не си направил
и в същото време да бъдеш
най-великият и най-добрият от всички.
Но в крайна сметка всички сме тънки стръкове трева,
а в личните си карти пишем
че сме вековни дъбове.


превод: tristessa

Бих дал стойност на нещата
не според това което струват
а според това което означават
бих спал малко и бих сънувал повече
бих тръгнал когато другите се спират
бих стоял буден когато другите спят
бих слушал когато другите говорят
с усещането че ям шоколадов сладолед
Бих убедил всички мъже и жени
че са ми любимите
и бих живял влюбен в любовта
На хората бих доказал колко грешат
когато спрат да се влюбват като остареят
без да осъзнават че остаряват
когато спрат да се влюбват
Възрастните бих научил че смъртта
не идва със старостта
а със забравата



превод: tristessa

Автор:
Какво е необходимо?
Необходимо е да напишеш молба,
и към молбата да приложиш автобиография.

За да откъснеш вниманието от това колко си живял,
е добре автобиографията да е кратка.

Краткостта и внимателният избор на данните са задължителни.
Променяш пейзажите в адреси
и несигурните спомени в точни дати.

От всичките любови е достатъчна само брачната,
и от всички деца само тези родените.

По-важно е кой те познава, а не кой познаваш ти.
Пътувания - само ако са в чужбина.
Принадлежността към едно какво, но без защо.
Хвалби без мотивация.

Пишеш все едно никога не говориш със себе си
и се отбягваш.
Отбягваш кучета, котки и птици,
евтини украшения от миналото, приятели и мечти.

По-добре цената, отколкото стойността
и заглавието вместо съдържанието.
По-добре номерът на обувката, вместо това къде отива
онзи, за който те вземат.

Добавяш снимка с ухото да се вижда.
Формата има значение, не това което чува.

Какво се чува?
Шума на колите мачкащи хартията.




Забележка: преводът е от итал. - tristessa

автор: aureliano

* посвещавам на tristessa

едно погалване с език
в което има кома и тотална ентропия
където червени гиганти крещят
на бели джуджета и пържат с очи
похотливи комети
и цялата скала от космически измерения
се разтапя в устата ми
за 2 секунди
в които описвам
целувката на временните любовници
2 секунди между
смъртта и макрокосмоса
между генезиса и 666
между планктона и философията
върху морското дъно
с вплетени пръсти
в общата им уста
живеят колибри
2 секунди временна близост
а сякаш погълнали хоризонтите
в които изчезват материци
и прецъфтяват галактики
в прегръдките на временните любовници
между времето и утопията
между похотта и отдаването
между хаоса и магмата
за тези 2 секунди
очите им поглъщат лакомо
последнате капка светлина
изцедена от вимето на смисъла
те не са вчера
не са и утре
те
те са
времени любовници
в 2 секунди
ТЕ СА ВЕЧНИ ЛЮБОВНИЦИ

автор: aureliano

тя:
тръпнеща-
с комети издъхващи във очите й
онемяла от думи
съблечени някъде вчера
пребледняла от вятъра на премалата
остъргал от бедрата й
целофана от скрупули
оглозгана от пираните на възбудата
плъзнали в естуара на слепите трепети


той: :
овъглен-
с мехури от магма във мислите
с обещания по пръстите
със нейният поглед във гърлото
с бремето на безсмъртието в костите
с ненаситни пиявици по дланите
с бръснача на оргазма зад слепоочията
разпилян от безумния крясък на разума
покрит от плесента на забравата


те: :
4 ноздри побелели от кокаина
на синхронните тласъци
20 пръсти:
5 нейни с кожа под ноктите от гърба му
10 негови удавени в блатото на гърдите й
2 езика изпаднали в кома
от индришето на телесните сокове
6 ръце вкопчени в гърлото на живота

автор: aureliano

тя има убийствени скули
оранжева кожа и ромбоидни зеници
когато се люби тя убива смъртта
и зачева трептящи пулсари
боговете забравени ближат петите й
сатаната в съня си я вижда разпъната
а аз я усещам като пясък във бронхите
тя има убийствени лакти
зелени коси и рубинени зъби
нощем тя жъне звезди със сърпове
подгизнали в кръв от онемели слънчогледи
а сутрин броди усмихната
сред полета от гъби от похот наторени с невинност
а мен ме боли когато си мисля за нея
тя има убийствени глезени
тъмносини зърна и неонови кичури
когато крещи тя заличава света
във който се будя сутрин без нея
подгизнал в слузта на ексхумираните си спомени
тя има неистово тяло
във него гнездят изпръхналите ми устни
тя има неистово тяло
и липсата му ме изличава
тя стиска със зъби пъпната връв на нощта
не ме будете преди да си пръсна главата

автор: aureliano

когато се будя
задавен
от дулото на луната
забито дълбоко
във гърлото
преглъщам на сухо
коравия залък
на нащърбената ти липса
натягам с наслада
спусъка от разяздащи спомени
и размазвам тила на смъртта
озаптена в пустеещите ми ириси
а после безгрижно разтварям уста
и в унес
бавно дъвча
плацентата на тъгата си

автор: aureliano

ела
размахала криле
с корона от комети
и жилещи пулсари
ела
прежулила нозе
сред кости от мечти
и скелети на
мъртви пеперуди
ела
заклинила очи
под ноктите на
слепите ми мисли
ела
възседнала смъртта
изгризана от какавидите
на времето
ела
убий
във мен нощта
бродирана на ситно
от ибисите на безсънието
ела
разпуснала коси
сред свита от вампири
и кръвожадни октоподи
ела
и просто остани
без теб нощта
е като вени
неусетили бръснача
ела
и просто остани
без теб денят
е като длани
непознали нежност

автор: aureliano

тя има шест обици
пиърсинг на езика
татуировка на пубиса
и медузи в зениците
тя е онази
чийто бедра
са покрити с петна
от моята сперма
слюнка
и задъханите ми хлипове
нейната сянка тежи в хоризонтите ми
нейните пръсти смъдят под клепачите ми
нейните лакти избождат очите
на смъртта
приклекнала дебнещо в ъгъла
тя е онази
чийто нокти сутрин
измитат камериерките
от мокета в хотелите
от седалките на тролеите
от циклопите на зациклилите семафори
от тапетите на гузните съвести
от спалните на благоверните домакини
от пипалата на дрогираните сепии
нейните длани
попиват слузта
процедана от дефлорираната ми вярност
нейните колене са протрити върху
костите на непозналите щастието
руините на джамиите
останките от измислени храмове
прешлените на мухлясали ценности
нейните гърчове убиват пулсарите
създават кометите
изсмукват млечният път
зачеват от семето на страстта
докато кошера във езика ми
бясно и сляпо
се блъска и жили във пъпа й
тя е безсмъртна
тя шляпа боса
из локвите на разкаляната ми плът
тя има всичко:
има себе си
има и мен
има нас:
озверели от искане

стихове от Макс Коен


***
понякога
но само следобед
спохождат ме самоубитите блондинки но утрините там са тихи и звук се чува от недовършените
свирки
препълнени със семе и неизпита плът
къде ли свършва този път

понякога
но само във четвъртък
далече от Париж от Сан Франциско по-далече мухите старите приятелки накацват ме на мястото
което си натъртих

кое е то ще ме попитате
сърцето е
но то понякога отсъства люлеещо се в стол бамбуков цевта опряна е в главата и само
пръстите ми
свити те
погалват в тъмното косите ти

обичам те
дори понякога обичам те изцяло
и светвам крушка електрическа която прави всичко
бяло
бяло


никой, цъфналият сняг дори..


"никой, нито дори дъждът
няма толкова малки
ръце"

Е.Е.Къмнигс

през всичките стени
се впръсквам

във очите ти
и се загървам
с ирисите жълти
прегърбената
кръв
прегръщам
от вятъра
на малки глътки
гълтам


никой
пеперудата дори
не притежава твойта
нежност

прокашлям
в птичи хор
докосвам устните ти
пясъчни
алеи
преглъщам всичките значения
на любовта
опитвам кожата си
да
излея

никой
цъфналият сняг дори
не е по-бял
от бялото между
гърдите ти

окоренен
с всички часове в сърцето си
премръзнал
търся
сипкави води
ще полудявам
във прахта на дъждовете
до
кея
докато ти

никой
нощта дори най-смугла
не може да ме
притегли
като ръцете ти


пътят, отвеждащ до мен


пресичаш ме
неасфалтиран път
преглътнал стъпки
равнодушни
тук само сенките вървят
или мълчания
във миди ушни

при мен посоките умират
сгрешили севера
със юг
надявам се
когато ме павират
по-често да се връщаш
тук

а някой ден
ще стигна до море
или до Айфелова кула
все някой там
ще разбере
че единица съм
пред всички нули



угупу


на тези, които се опитват
да летят


очите се подреждат
във редици
дохождащата нощ
пред портите се трупа
нареждат се :
безхитростни лисици
бял носорог
и птичката угупу

лъстят пленените постели
огньовете угасват
прекатурени
нагоните - едва успели
в мъгла брашняна
са забулени

снежинки тропат
подковано
препълват зеещите миди
небето е на ивици
разпрано
избухват ластовичи
какавиди

разтилат се
подшушнати признания
стрехите им пригласят
посивяло
от падащи звезди стенания
загръщат утрините
с одеало

трохички от разсеяните птици
върху хралупите се трупат
задавят:
лакоми лисици
ням носорог
и някакво угупу




рапсодия в синьо



(blues for one)

облизвам слънцето
с последния език
в комините
(там топло е все още)
отърквам и луната
с нервен тик
приставам
на отминалите нощи
в очите ти се будя
дрезгав пясък
прищипвам ти сърцето
пак
в ушите три
съм костенурков крясък
в краката -
запокитен рак

препъвам се
от буквите лишен
така
на всички ви се нравя
наоколо се лутам
обезръбен
май глупав съм
(или се правя)
така
съм правилен
олебеден
без ориентир се щурам
а как приятно е
да си смутен
в кръгът
от крачещи контури

убити
непотребни думи
превръщат се
във блудкава трева
бард някакъв се глуми
със някаква нелепа самота
внезапно се оказвам сам
а някой хуква и се черви
потънал в пухкав срам
(очаквам да се ужаси)

удавен
в лепкавата нощ
се напластявам
напосоки
с забит в гърба ми нож
(ще се прекръстя Поки)
поръсвам сънищата си
в чиния
добавям сол
на вкус
опитвам в кръв да се увия
(зазубрям репликите наизуст)
и като сняг се роня
поолющен
изтрополявам
като последни стъпки
и всяка стъпка се топи
в следата си
като унила кръпка

ръцете нямат плачещи очи
(това кой ли го написа)
какво умората ми
ще смекчи
къде
наохлювен ще се улисам

утихвам
сред затворени врати
надявам се
една да се отвори
на асансьора ако ще дори
и с нея бих говорил
нагоре - аз
а той - надолу
когато спира - ще мълчим
събличайки душите си
до голо
и ще летим
летим
летим




отричам се от себе си 


на мъжествените борци
с един проклетник

сложете ми главата
на дръвника
защото съм обидник
и мерзавец
заричам се - да не протакам
и да не викам
скъсете ме с една глава
ще бъда гном-интелектуалец
заричам се да бъда сресан
и чесън да не ям
ще бъда хрисим
блудкав
лесен
патологично
сам



Дилън Томас



опитай с малко нежност

когато вятъра пречупва
розите прегърбени
а нас превива ни на две
и бръчки по лицата ни
ръждиви
рисуват омагьосани ръце

когато раците панически
се връщат в кървавия пясък
пронизани от птича врява
трънлив
и разраняващ крясък

опитай с малко нежност

когато корените на дърветата
оплитат в пайжина
сърцата ни
а риби разтревожени
изригват облаци хайвер
около телата ни

когато слънцето пресъхва
от огъня пребито до премала
стопявайки в скалитие сетната им пот
а ние ги обливаме
с безмислени сълзи
останали от миналия ни живот

опитай с малко нежност

когато времето скрибуцащо
пробягва като нощен влак
и избледняват багрите
на папагалите
а виното
превърне се във грозде пак

когато пръските на водопада
превръщат се
във вечери помръкващи
а ягодите
разпиляват се уплашени
от лакоми усти изсмукващи

опитай с малко нежност...

когато тишината пресушава струните
а светещите зими впиват пръсти
във косите ни
и сенките на думите се разминават
в улиците слепи

когато греховете ни узряват
заедно с есента
и дърпат ни към дъното медузите
летящи парещи ята
а ледените хапки на луната
задръстват лакомите ни коптежи

опитай с малко нежност

когато звуци ни обгърнат
с пръстите на папратов гъстак
и мисли чужди се забиват
в умовете ни
с кълвачешките човки
изтъргвайки пореден знак

когато се събуждаме
от тропота по покрива
на разпилени лунни семена
и гмурваме се по-дъблоко
в невидимите имена

опитай с малко нежност

когато зъбите на вятъра
се впият във утробата
на костенурка овдовяла
а изпотъпкана от слонове трева
завинаги остава пожълтяла

когато звън проточи врат
от камбанарията
а дървоядите зациклят в скрина
подгонени
от чукащото слънце

опитай с малко нежност




Бекет


все някога ще бъда до
все някой ще ми каже да
все някак ще ми го
а после ще замина за


там всичко ще започва от
и ще завършва вчера
тамо дога няма да е хот
какъвто е да е размера

там събота ще е четвъртък
и всяка ще изглежда като нея
там жив ще бъда
колкото и мъртъв
докато полека избледнея

ще духат топли ветрове
и супата ще е безсолна
там не съществува не
ще никнат космите ми волно

там аз ще бъде вътре
но
къде ли не е тъмно
в очакване на някакъв годо
все някога ще съмне

когато се завърна във
наоколо ще бъде много
щесе увия в пъпната си връв
и ще попитам аз
защо го

защото и да кажа на
къде ръцете си ще дена
затънали във чуждата вина
че всъщност събота е седем

защото пак ще бъде три
и утре също ще е толкова
все някога пак ще вали
как лесно думите възторгват




навътре


когато нищо друго няма
когато всичко се стопи
от тоновете ще направя гама
а ти ще преброиш до три
когато скъсам всичките обувки
съвсем прегракне ми гласа
ще хапвам само захарни целувки
защото те не са
не са
когато все пак свърши и
пресъхнат всички дъждове
ще разбера че не боли
ще разбера
защо пък не


линят страстите привични
а думите са само от съгласни
и всеки казва - нищо лично
поемаме в посоки разни
копнежите затихват постепенно
размити като във вода
как безразлично е и ленно
като едва дочуто да

умора
като топъл гущер
в тялото пълзи
увисват нервите ми на въже
висейки редом с моите вини
защипани със всяко твое не

годините ще минат
ще се превърнем
във куп от чувства вкаменени
от студ във тях ще се загърнем
ще търсим някакви промени
сбогувайки се
пак поредното сбогуване
с протяжна нежност дадена погрешка
с неизвървяното за никъде пътуване
и неосъществената забежка

каквото беше - в спомена витае
живеем не каквито сме били
и някой вместо нас чертае
по дланите невидими черти

и всичко лесно ще разбираме
като прочетен вчера вестник
но упорито пак ще се избираме
като досадни, неизбежни грешки
най-важните си думи ще преглъщаме
очите ни ще търсят неутрално място
а на сбогуване ще се прегръщаме
защото всичко ще е ясно

ще си прехвърляме измислени вини
като игра на зар
едно - виновен аз
а ти - на три
като във книга на Киняр
със времето ще си играем
като че ли
подвластно ни е то -уви
възможно е при Бродски или Одън
при нас маршрутът е безброден
при нас до три
не се брои

ще продължаваме да бъдем влюбени
във това
което сме обичали
до дъното на сенките изгубени
през спомените ще надничаме
а после със устите зинали
ще търсим въздуха извън водата
защото миговете са отминали
като забравена от всички дата

ще почна всичко отначало
вкопавайки се в новата си дупка
и там - като махало оглупяло
ще трупам миговете като тръпки

довиждане зелени папагали
довиждане препускащи коне
на шепота, ушите който гали
довиждане
защо пък не

и лекота ще ни споходи изведнъж
като измиващ всичко дъжд
чиите топли локви ще прескачаме
море подир море
и нищо няма да изглежда
каквото точно е

така ще ни минават дните
в хартия някаква увити
изчезващи във друго битие
но там не сме, не сме
там всичко се преплита и размива
там някой с гума ни изтрива
там никого и нищо не разбираш
и непрекъснато умираш



    

Ако можеш да запазиш самообладанието си,
когато всички около теб губят своето и те обвиняват за това;

Ако можеш да разчиташ на себе си, когато всички се съмняват в теб и проявиш снизхождение към съмненията им;

Ако можеш да чакаш, без да се умориш от чакането;

Ако те лъжат, да не се заплиташ и ти сам в лъжи;

Ако те мразят, да не се поддаваш и ти сам на омразата и все пак да не бъдеш твърде добър и да не говориш много умни приказки;

Ако можеш да мечтаеш, без да правиш мечтите си свой господар;

Ако можеш да мислиш, без да правиш мислите си своя цел;

Ако можеш да посрещаш и триумфа и падението и се отнесеш към тези два натрапника по еднакъв начин;

Ако можеш да понесеш истината, която си казал, преиначена от измамници, искащи да направят от това капан за глупаци и да видиш нещата, за които си дал живота си прекършени и да започнеш да ги строиш отново с изхабени инструменти;

Ако от всичките си печалби можеш да направиш една купчина и да я заложиш на едно хвърляне ЕЗИ-ТУРА и да загубиш, и да започнеш отначало, без никъде да казваш за загубата си;

Ако накараш сърцето, нервите и мускулите си да ти служат дълго, след като са се изхабили и така да се държиш, когато в теб не е останало нищо, с изключение на волята, която вика: “Дръж се” ;

Ако не станеш част от тълпата, но запазиш допир с обикновените;

Ако нито враговете, нито любящите те приятели могат да те наранят;

Ако всички мислят за теб, но никой твърде много;

Ако можеш да запълниш непрощаващата минута с 60 секунди, всяка от които изпълнена добре –
Твоя е земята и всичко,което се намира в нея и нещо повече –

ТИ ЩЕ БЪДЕШ ЧОВЕК!

автор: atanasKoc

Есента настъпи в началото на август
и ловецът на демони се събуди
с ръка пропъди летните си сънища
закуси скромно, яйца от чучулига
наметна си наметка, на петна от смърт
колан запаши със сребърни куршуми
надяна пръстен, дар от Михаила, златен
и приведен от хилядите си години
прекрачи прага на нощта и на лов замина.

– Кой си ти – попита ловецът на демони
и прокобно щракна старовечната му пушка
обкована с камъци безценни по приклада
и скрила мрака черен на света отвъден
в бездънието на смъртоплодното си дуло.
– Аз съм шоколадовия демон – отвърна оня
сведе поглед жълт, но не настръхна в страх
а в усмивка кротка, с дъх на кръв и шоколад
и зъбите му бяло светнаха в тъмницата.
По-после хрипливо заприказва:

– В захарния град
отвъд трите реки медени златни
дойде навъсено време, и човеците захарни
бездушни, спряха да вярват във демони.
Не беше някак на Него угодно
нито беше и модно, нито удобно на царя
(и другата сган покрай него)
затова бе забренено и с указ от букви
лично от Негово Светейшество
наместника Божи по земите от хаос и захар
на север от седемте хълма смокинови
и на юг до трите реки медени златни
и ето, виждаш ли, друже старий, ловецо
и аз, и моите всичките братя демони
изваяни със страст и любов
от шоколад и какао, и кръв
от пръстите костеливи
на първата жена, самодива
и аз, и всичките моите братя демони
в забрава потънахме коварна и страшна.
Отречени. Осъдени, проклети, завлечени
на дъното чак, на последното дъно
на онова сладоледено езеро
с корички по края от сладка ванила
и тогава, ловецо на грешници
моите братя демони, един след един
погинаха, тихи и тъжни. Отречени.
С измръзнали сърца и оцъклени мъртви очи.
Само аз дочаках денят. Денят на страшния съд.

автор: atanasKoc

– И как тъй ти оцеля, несретнико –
любопитно запита ловецът
и погали спусъка хладен с търпение.
– Аз ли…
Хе, хлапе ме спаси, представи си
едно хлапе, дето пасеше козите на царя
нарамило захарна гега. И неграмотно
не чело ни укази, ни библии, нито канони
от склона се спусна в последния ден преди август
подкарало стадо кози с копити от захар
право към сладкото ледено езеро, право към мене
наведе се шепа сладка вода да си гребене
и ме погледна право в очите студени
триста стъпки надолу. Надолу, триста вселени.
И чудо се случи, ловецо на хищници
хлапето повярва ме, хлапето сживи ме.
Сетне бързо се дръпна улашено
и писна високо към червените облаци
и ужасено в страха си, извърна се и диво побегна.
Пък аз, моето спряло сърце се разтупка
и роден от тази едничката вяра, разчупих съня си от лед
и се стрелнах нагоре, нагоре към червените облаци
изпълнен с копнежи за смърт и още мисли зловещи
но, братко ловецо, пожалих хлапето, оставих го
та то ми върна това що си нямах – душата на демон.
После, после на следната заран, чух камбана да бие
откъм кулите захарнобели на кристалния град
но не на празник звънеше, и не за възхвала...
През нощта, през последната нощ преди август
заловили хлапето, което разказавало побледняло
разказвало с треперещи устни за моята милост
за демона с жълти очи и криле като прилеп
за демона там под водите ледени сладки
на триста стъпки надолу. Надолу, триста вселени.
И го изгорили на клада. Хлапето убили.
За ерес и за измама.
Убили едного, дето имаше вяра
едного, дето говореше правда.
А мен оставиха мъртъв. На, виж ме.

автор: atanasKoc

/посветено на всички, които вярват в демони/
И аз се примолих от върха на света, на колене
за права отплата, за тежка десница
и изтребление на всите човеци от захар
се примолих, на Него.

И подир молитвите мои
август долитна откъм небето
на колесница кървочервена от лава
теглена от седем огнекрили дракони
пристигна и разпиля жупел и пламък
над града, потънл в невяра и слепост
отпърво разтопи кубетата на църквите
а сетне и дългокулите царски палати
с вятърните петлета от захар отгоре си
тогава, чак тогава, ловецо, старий друже
захарните човеци предвкусиха края
с онази горчилка на изгнила костилка
и наизскочиха по захарните улици
заграбили в умиращите си ръце
най-скъпите си дрехи от захарен памук
и обути в новите си шоколадени ботуши
и влюбени в своите захарни кукли
и цялата тълпа се понесе бясна към моста
който водеше към земите на спасението
но моста беше от захар, и се сгромоляса
под писъците на горящите живи гълъби
и под пепелта на незаминалите щъркели
(а какво те бяха виновни, кажи ми...)
и реката кипна от разтопения ужас
и рибите мряха в сладост и мъка
а аз, аз след август летях и затривах
затривах
затривах
затривах
затривах последните човеци от захар.
Това е.
А сега убий ме, ловецо на демони
убий ме, за да се почувствам жив.

Искате ли чаша чай, госпожо,
в английски порцелан?
И да послушаме
щурците - симфония на Брамс,
докато се разлистваме
пред блещукащите очи на котарака
свит на топка до пианото
(подарък от аристократичната ми леля)?
През усмихнатия прозорец,
разширил зеници,
луната да рисува отблясъци по вашата кожа,
разтичащи акорди на изкушения,
вплела китайска икебана
по разпилените ви коси
и лебедова шия.
Гмурнат в кошутените ви очи
да облизвам страха ви
от изгубени ресници
драскащи във времето.
Казах ли ви колко ме възбуждат -
дори, когато са гневни?
О, как обичам този гняв,
който ме кара да ви желая още повече, лейди!
Искам да язда в тях,
да оседлая жребеца си и да пътувам,
изгубвайки се - бримка от звезда
везена с устни
във всички забранени приказки...
да плъзнат венчелистни пръсти
като спасителни весла
виртуозно понесли
тиктакащата ви гръд.
Любовта ви да ме търси
влажно - разнежена,
жадно разперила сетива
за акустичните ми амплитуди,
звън от вашата бленда
да огласява небесата в нирванен танц.
Искате ли чай, госпожо,
в английски порцелан?
Не!
Искам да го кажа по-различно,
твърде семпло е за вас...

Египет, Рим, Китай да са ти във краката,
Владей света дори, за тебе пак съдбата
Приготвила е край, какъвто и за мен -
Два метра бял саван, две педи под земята.

Пийте смело, другари! За глъч закопнях,
За веселие, песни пиянски и смях.
А до Съдния ден, той нали не е утре?,
Може би ще забравят този малък наш грях.

По-добре е да пия и жени да лаская,
Вместо в молитви и пост да се кая.
Ако в Ада отиват тез, що любят и пият,
То кого ли тогава ще пуснат във Рая?

Светът трае миг, миг ме има и мене.
Колко пъти за миг мога дъх да поема?
Весели се! Живей! Тази тленна обител
Никой няма навеки за свой дом да вземе.

Любовта ми към теб съдят всички сплетници,
Нямам време да споря с невежи критици.
Любовта е балсам, изцеляващ мъжете,
Лицемерите само превръща в болници.

Как нежно вятърът целува на розата страните,
Как светли са лицето мило, поляните, реките!
Отминалото не обсъждай! Изтляха му следите.
Живей щастливо във момента! Как хубави са дните!

Опитай да не съжаляваш за времето текущо.
Душата си недей мъчи ни с минало, ни със идущо.
Съкровищата свои харчи, дорде си жив,
Защото пак на оня свят ще стъпиш неимущ ти.

когато нищо друго няма
когато всичко се стопи
от тоновете ще направя гама
а ти ще преброиш до три
когато скъсам всичките обувки
съвсем прегракне ми гласа
ще хапвам само захарни целувки
защото те не са
не са
когато все пак свърши и
пресъхнат всички дъждове
ще разбера че не боли
ще разбера
защо пък не

линят страстите привични
а думите са само от съгласни
и всеки казва - нищо лично
поемаме в посоки разни
копнежите затихват постепенно
размити като във вода
как безразлично е и ленно
като едва дочуто да

годините ще минат
ще се превърнем
във куп от чувства вкаменени
от студ във тях ще се загърнем
ще търсим някакви промени
сбогувайки се
пак поредното сбогуване
с протяжна нежност дадена погрешка
с неизвървяното за никъде пътуване
и неосъществената забежка

каквото беше - в спомена витае
живеем не каквито сме били
и някой вместо нас чертае
по дланите невидими черти

и всичко лесно ще разбираме
като прочетен вчера вестник
но упорито пак ще се избираме
като досадни, неизбежни грешки
най-важните си думи ще преглъщаме
очите ни ще търсят неутрално място
а на сбогуване ще се прегръщаме
защото всичко ще е ясно

ще си прехвърляме измислени вини
като игра на зар
едно - виновен аз
а ти - на три
като във книга на Киняр
със времето ще си играем
като че ли
подвластно ни е то -уви
възможно е при Бродски или Одън
при нас маршрутът е безброден
при нас до три
не се брои

ще продължаваме да бъдем влюбени
във това
което сме обичали
до дъното на сенките изгубени
през спомените ще надничаме
а после със устите зинали
ще търсим въздуха извън водата
защото миговете са отминали
като забравена от всички дата

ще почна всичко отначало
вкопавайки се в новата си дупка
и там - като махало оглупяло
ще трупам миговете като тръпки

довиждане зелени папагали
довиждане препускащи коне
на шепота, ушите който гали
довиждане
защо пък не

и лекота ще ни споходи изведнъж
като измиващ всичко дъжд
чиите топли локви ще прескачаме
море подир море
и нищо няма да изглежда
каквото точно е

така ще ни минават дните
в хартия някаква увити
изчезващи във друго битие
но там не сме, не сме
там всичко се преплита и размива
там някой с гума ни изтрива
там никого и нищо не разбираш
и непрекъснато умираш

увит в летящия килим
забутан в ъгъла
на прашната вселена
кривя се
като бездарен мим
въртя се
като яйце сварено

залязвам бавно
но надеждно
все същия износен лабиринт
на кой му пука
как изглеждам
навивам се в луната
като винт

изтърсвам се
като покривка след вечеря
политат чувствата ми
като трохи
кълва ги скришом
до неделя
във понеделник
няма да личи

целият сюрреализъм
Сивотата на небето беше
бе изписан на задника му:
кацнала на бузата й,
животът е влак,
а между бедрата бе събрала
който докарва и откар-
толкова много загубено време,
ва пътници, някои от които са се
че понякога излиташе към тавана
случили, а други – винаги с мокри
и залепваше там.
крака.
Плачеше повече, отколкото тряб-
в сърцето му се бе събрало
ва, но никой плач не трае вечно,
толкова много мъгла,
вдовиците отново се омъжват,
че вените му висяха в
защото една среща можеше да бъде
нея като забравено пране,
най-малката случайност в живота й.
а от тях се стичаха само
Часове наред поглъщаше студена супа
ненужни обяснения.
и цигарен дим, гъст като пюре,
имаше повече думи,
зад който се криеше като параван,
отколкото преди време, но вече ненужни,
докато наоколо летяха изговорени-
защото не вярва-
те думи – сини, червени или
ше, че те съществуват извън
пък пъстри.
стиховете, затова бе прес-
Душата й мишришеше на трева.
танал да ги ползва.
Вечер танцуваше,
време бе да удуши лебеда
сама в центъра на стаята,
в себе си и да се изтърко-
нямаше нужда от обяснения
ли в забравата.
или случване на други неща -
да започне да очаква,
плуваше в дима като лебед,
защото ако не очакваш
подслоняваше се под арката на
никога не срещаш нео-
разтворените си бедра
чакваното.
а по тях се стичаха
усмихна се, за параван,
недовършената любов,
подслони се под арката
недовършеното време,
на някои предполо-
и няколко измокрени целувки.
жения, като се държеше с всички
сили за цигарата,
в очакване на надеж-
дата – оная дебела Мария,
която понякога идва,
а по-често танцува
за никого.

трудно е да си парче от
слънцето
затруднен си от огряването само на пъпа
или тази част от бедрото
близка до коляното
а по-нагоре се бутат тия
с големите късове
като че ли обувките им винаги са
завързани правилно
нямат лекета по ризите
не заекват
и изреждат имена
между които твоето го няма


да минаваш отстрани
заобикаляйки читавия произход
на изкъпаните
от тях не стърчат конци
поне една лоша дума даже
не виси от джобовете им
празни
за да бъдат акуратни


безполезно е да споменаваш мълчанието
на изпушената цигара
чийто десетминутен живот за теб е кратак
но за нея така ли е
дали знае някой колко години траят десетте минути
на цигара kent с откъснат филтър
дали димът не е най-хубавото стихотворение
отлетяло кой знае къде
при някое настъпено цвете
или в края на едно препускане
потно и възторжено
с вик накрая


върху ретината на мухата
десет хиляди пъти захар –това също е
стихотворение
но Кокто отдавна е забравен
дори любовника му Маре едва ли помнят
те са изпушени цигари
от фасовете им не можеш да смръкнеш
дори веднъж
да си припомниш е нужно въображение
както когато измисляш

дали спомените са съществували
въобще
това не е въпрос
а също спомен


да разтягаш нагона си
като акордеон запълнен с въздуха
на една селска къща
а рестото на времето да пуснеш
в процепите между клавишите
които висят като езици на уморени кучета
или се веят безшумно в чест
на нечия победа

от настъпените локви на оголените нощи
плискат диезите на островърхите гърди


да направиш място
на две от годишните времена
които си пренебрегвал с години
с намерение да си изясниш
защо си постъпвал така
а после да забравиш
както толкова други неща

когато потърсиш в джоба си
дребни монети
а намираш събираните през лятото
паднали мигли


да отсъстваш съвършено
като пропуснат такт при Завинул
но винаги да бъдеш там
като шумът зад кулисите
който зрителите не чуват
но актьорите усещат
дори и да не го чуват
защото знаят че е там
никога реален
но винаги истински

диалог пред ютията с гвоздеи на Дада:
всъщност не се различава много от тази
която имам – с тая ще се убодеш
а с моята ще се опариш


някои
преди да умрат
отекват по уличните ъгли
последното им нагло присъствие
после си купуват сладолед
и така си отиват
ближейки
сред песни
пърхания и евтина врява


да извираш натъкмено
от всяко разхвърляно легло
все едно си първия
пощенската кутия да плаче
от пустотата си
а единстветото писмо
което лежи под зъвзглавницата
е изтърканото вале спатия
което винаги излиза до дамата купа
докато аржентинецът те чака
седнал върху хоризонта
и хвърля по теб излишъците си


непоносимо
но необходимо да въвведеш ред
в миналото си
после да му тръшнеш вратата и приковеш
с гвоздеи върху нечия вселена
тревата
която някои косят
други пушат
а трети просто показват като определят
зеленото
като че ли няма други цветове
синьото например
което разделя детството от първия допир
на устните
и Али Баба завинаги остава в пещерата


да имаш точна цел
към върха на някой хълм
носещ името на Леополдо Новоа
или Венера – без значение
стига билото му да е обръснато
никога да не пресъхва
и от време на време да издава
стонове
които чуваш само ти
когато го замеряш със събираната дълго време
памет
вече брадясала
но още с пулс


да разбереш
стигайки до цифрата три на циферблата
че прозираш
откъдето и да те погледнат
че думита са само стъклени топчета
а не камеи с вкаменени в тях сърца
че душата ти е празен аквариум
от който някой отдавна е взел
златната рибка
че под капака на пианото няма клавиши
а само няколко сгъваеми целувки

и вече няма нужда да повтаряш:
не плачи за мен
Аржентина!

(по Х. К.)

Да умирам от любов изобщо не е
Ще разбера кой какъв е, за да мога
Неспособен съм да скоча дето
Тогава я изтъкавам от въздух, а тя ме
Безпогрешно напипвам единствения начин и
Не искам много, само оня първи
Дъвча маниока, за да й
А после си отстъпвам мястото, но тя още
Потапям се и чакам да
Тогава тя ме събужда сякаш
Сънят, този прашен дъжд отново
Мъглите, които не можаха да ни
После се склопиха едни очи и изведнъж
Пътуването ме отведе над моите
Но да разчитам на подарък, е все едно някой
Най-доволно се отпуснах, чак
Погалих я, а тя ми каза: чакай да те
Хващам се за дръжката, но после
Слага ми го полека, захвърлено посред
Където капки падат по гръб, докато навред
Нощем ни нямаше, а тя можеше все
Стихотворението е едно и също, обаче
Вечерните локви се потят, а от
Но кой пие чай посред
Или да кажа, че по здрач
Тогава всички се разприказват и става
От тогава не съм я питал, но разбрах
Пеенето на петли е като другото, ала те
Точно като ръцете, които мърморещи
При това не един път, въпреки
Докрая ще те обичам, та ние само

1
между етажите летеше една нота
от нейното вътре се чуваха:
женски бедра потопени в страх
полуголи човешки очертания
лодка която се спускаше по река
вкус на хляб
сянка на кон

2
остави рибите да отхапват от дланите му
докато опитваше да напипа мост
а изгладената риза
остана непотребна

3
какъв любовник беше
щом като не смееше
да се мушне във водопада
от който да й донесе
една червена рибка

4
през стъклените топчета
големите прозрачности го гледаха
като препълнени с пикоч мехури

5
придърпа облака
като завивка
отказа на севера вечеря
и се укри в походката на други небеса
до следващия делник

6
скъта носната кърпа
в областта на срама
където един четвъртък пееше

7
прочете указанията
за навиване на часовник
и го заключи в чекмеджето –
времето му беше подарено късно

8
пренареди посоките на света
прибави изминалата седмица
и се здрависа с тях
като с пет пръста

9
стълбата беше красива
всяко стъпало притежаваше индивидуалност
но тя не водеше нито нагоре
нито към врата

10
тромпетът изцеди последен звук
и се отдаде на безредието
където той и толкова други
са мъртви

11
щом от името й
е останало само сянка
а от гърдите й – надписът върху блузата
как да твърди
че я има

12
медът се стичаше
където не му бе мястото
а пеенето на петлите носеше
радост

13
продаваше звуци и букви
въздишки и хрумвания
а веднъж пробута и една поука

14
падаше и ставаше
понеже не искаше да заобиколя

15
мина време
докато разбра
че всяко кълбо е куб

16
задоволяваше се да върви
до края на неподвижното
а там го чакаше
червенокоса нетърпимост

17
когато сутрин си миеше лицето
го милваше по устните
лижеше му носа
и бе сигурен
че му прави добро

18
пространството около него
бе изпълнено със спирки
и празни стаи
в които танцуваха
загърбено
танго

19
Макс Жакоб е прав:
пилетата – готвени

20
в околностите на късите му мисли
растяха буйни треви
като пръстите на Телониъс Мънк

21
изпилените улици
остро го пронизваха
а от дупките изтичаше
въображението му

22
устните на съня
го целуваха по лицето
и го гризяха
до корените на небето

23
казваше: избягвам да присъствам
до края на написаното
поради което предварително го свършвам

24
розите завираха бодли в кръвта му
а той я запушваше
с люспи от пъстърви

25
дори изгубването и връщането
на вродената му склонност
не можа да изтръгне името му

26
виждаше лепкаво
а очите му бяха меки
като топли хлебчета

27
не стоеше ли вече достатъчно
на другия бряг

28
при последната му разходка из Париж
разбра
че жълтата раса преобладава

29
облечената му сянка
се изхлузи от гърба
а той тихомълком я вдиша

30
ципът започваше от пъпа й
разделяше гърдите
и се качваше
чак докато се изгуби
в един тъмен водоскок

31
каквото обичаше
обичаше го сам

32
опази се от ненаситността на
сетивата си
бе способен да се възторгва
и въпреки че бе несръчен
си остана най-огромния кроноп

33
къде ли отиваха:
празните кутии от кафе
изрязаните нокти
старите календари
миглите, които падат

Азбуките бяха сбутани в един кашон - някои си взимаха букви, за да съставят думи, други си правеха от тях огледало, а аз ги редях като домино - от “Я” до “А”, от “Я” до “А”...а после бутах редичките и те се превръщаха в обратни улици.
Безумният фенер създаваше от скитащите сенки физиономии.
Вродените недостатъци се събираха всяка събота на ъгъла и се подреждаха там - като плочки на тротоар.
Гаснещите й косъмчета ми подсказваха, че няма да има втори път.
Дълги дръпнати очи, с номерца на краката.
Един ден хвърлих камък във водата, но той отскочи, без да образува кръгове.
Животът бучеше в ушите ми, като море в раковина.
Зимата премахна и последното “защо”.
Итака - островът в главите ни.
Йерусалим, все пак.
Как може нещо, като кокошката, да снесе такава съвършена форма ?
Лицето ми плуваше в тоалетната чиния, непотънало след първото пускане на водата.
Меко ли е, когато умираш ?
Някой повдигна планината и от нея потекоха реки от думи, в които се давеше скрития смисъл.
Онзи свят, който е този.
Препънах се в кучето на прага, а то се изсмя, като глупаво момиче.
Разбира се, никой не разбра какво казах и настъпи миг надежда.
Състояние - това е да Стоиш Със някой.
Това изречение извираше от дълбокия срам, натъкмяваше се към околностите,
а после само си слагаше точката.
Устата й - бликаща език след език - ме поглъщаше бавно и цял , сякаш анаконда.
Фалосът понякога е мост.
Хилавите врабчета кълвяха трохите на едно минало време - сред песни, пърхания и възторг.
Цял и невредим.
Чуйте това: в живота ти си отговорен за всички, които си опитомил.
Шепотът - звук от конец, вдяван в игла.
Щастието е топла пушка с общи патрони.
Ъгълът - намерението на всяка среща.
Юли - месецът, през който се укривам.
Яго, който прави всеки от нас Отело.

автор: pin4e


Ще ме убиеш! Точно ти?! Във бяло.
Перверзна си, такава непорочна.
Познаваш къщата ми. Холът. В ляво.
Очаквах те. Не чаках да е в осем.
За първи път те виждам със червило.
(Добре стои, дори да нямаш устни)
Ще вземеш котарака?! Аз съм свикнала.
( и кучето не давах, но го пуснах...)
Да се похваля. Често имам гости.
(По-трудничко заспивам напоследък.)
Онази нощ дойде самият Господ,
и доста... поговорихме за тебе.
Кафенце? Да предложа и коняк?!
(От снощи е. Пирувах с Любовта си.)
Изглежда са ми свършили и ядките,
но ние с теб сме жадни за глада.
Обувките те стягат? Мене – шапката.
(Откакто си отиде, знаеш, брат ми...)
Събуй се, де-е-е. Пред близките съм слаба.
Обичам и врага си. И приятеля.
Защо трепериш? Имаш много работа?!
Изглеждаш малко бледа. Уморена си,
защото днес те е събудил вятъра...?
( И мама посиня... Но не трепереше.)
Да те наметна с нещо? Духа зверски.
Зад тази дограма е вече есенно.
Отдавна - вътре в мен - си се наместила.
(Приличаш на-а-а... последната надежда.)
Ще тръгваш ли? Не?! Просто те подпитвам.
Недей ме подозира в нетърпение.

Благодаря ти, Смърт. Звездите
след теб са много повече...

за мене.

автор: pin4e


Ооо, ти ли си? Не мога да повярвам!
(от слепота съм виждала и чудо)
Изглеждаш леко непозната...Мамо?!
Ще влезеш ли? Но първо се събуй.
След колко?... Единадесет години?
Не си се променила. (Като мене!)
Добре съм. Имитирам те по сила.
(Боядисвам си косата. Не се смей.)
Живеем си...със старите ни мебели.
Уют не се заменя. Сядай. Чуваш ли?
(Веднъж се натъжих, като в неделя...
Тогава само църквите празнуват.)
Разказвай. Мамо, имаме ли време?
(Завинаги е кратко... да те пуснат.)
Но тоя път съм по-добра. (със себе си)
Научих се да готвя с лук и чубрица.
Почакай. Ще изключа и пералнята.
(звукът й се върти. Среднощен свредел)
Смених и-и-и.... лампиона в трапезарията.
Там - за последен път - се скарах с тебе.
Мълчиш. Ще опозная и гласа си.
Децата са добре. (не щат да учат)
Боля ме зъб...С упойка го извадиха.
Една линейка вчера блъсна кучето...
Сестрите ми? Да. Често се обаждат.
(Веднъж дори посрещнахме и Коледа.)
След теб си тръгна татко. Не съм плакала.
Те - също. Но започнаха да постят.
Сега ще те погледам, мамо...Помня,
защото се опитвам да забравя.
Изглеждам като теб. ( Познавам Господ.
До раните ми още има цялост.)
Отиваш ли си, мамо? Не! Не искам.
Недей да ставаш. (Aз… Ще те изпратя.)
Дори не се докосна до ракията...

Ще я изпия. И...ще те дочакам.

Ако не чакам (вече) дядо Коледа,
и нямам две Снежанки във очите си...
Под черната елха (последна мода!)-
подарък ще е моето убийство.
По улиците ръсят светлина,
за да прикрият тъмната им пошлост.
Измислица е щедрата шейна.
( а днес не се роди дори и Господ)
Честито! Ако си повярвал в призраци.
( ако не вярваш –също си измамен)
Витрините тежат (олекват рицарите)

А празникът е мъртъв. Като мама.

2006
автор: pin4e

Раздвижено, през рамо


Бедрата й потръпват при събличане
и парят с мирис голите пространства,
а оросените подмишници
откриват деликатната й сладост.
На съзерцание е блясък и изгаряне,
притиснато от стръкчета трева –
с първичната флуидност на желание
и крехките оръжия на плътта.
А скутът й, пиян от геометрията
на ожаднели от интимност сфери –
отваря с винт вратата на движението,
за ужас на пре-праве(д)ни съждения.



Минимални съвпадения

Беше изровена от най-завоалираните
кътчета на сюжета –
непълен профил в пространството на абсурда
с дискретен намек за любов в най-общи линии.
В повратни моменти
пропорциите й губеха размери
като образ замъглен от дъха в огледало...
Нямаше нищо общо с подробностите
приспособяването
и разстоянията,
нямаше понятие от правилата в играта –
съвпадаше единствено с това,
което можеше.



В облаците


За да стигнеш до рая
се минава през гроба
по тръстиково тънка пътека.
Във сумрака усоен на най късните доби
щом от хляба сълза се отрони.
Прибави я към виното
като капка мълчание
от безформени късни признания.
Изтръгни се от болката на предишни любови.
И се скрий в орнаменти от облаци.

ще ти измисля име
днес
заради пръстите ти
и косите палави
и котката ми се прибра
не помня казах ли ти

ще ти измисля име
някакво звънливо
и после
може би
ще ти се иска да си моя
котката ми се прибра
май ти казах
ето че не помня

стъпва
меко
меко
меко
до главата ми
и иска да се гали
но ме драска
нямаше я дълго време
мисля
че ти казах

ще ти сложим име двамата
тази сутрин ми е нещо бебешко
гушкат ми се котки и деца
моята одеве се прибра
господи
досадно се повтарям



© Димитър Гачев Всички права запазени.
Публикувано: 2005-04-17

в търсене на централната носеща колона…
-pillar-

Пилар,
всички надежди имат ръце,
за да ходят на тях,
когато краката им са отрязани до коленете.
Надеждите не ги боли, Пилар,
нас ни боли за надеждите
и понякога си мисля, че именно за това сме създадени.
Отдавна ти простих, че избяга с него,
отдавна ти простих, че избяга,
простo, отдавна ти простих,
дори преди да паднеш.
Не мога иначе- страданието ми е прекалено близко,
за да го раздавам,
пазя го само за себе си, Пилар, и го пия на малки глътки.
Но ще се чудя, докато дишам,
дали този мой проклет стремеж да прощавам
събуди в теб греха, който винаги си носела...


Воювам най-редовно със себе си,
защото не мога да лъжа,
(особено сутрин- изобщо не мога),
а вярваш ли, шибаните гълъби на терасата
не престават да питат (особено сутрин):
"Къде е Пилар?"
Оставих се на отчаянието,
а то често ме спуска в тунели, за които знам, че не водят до теб.
На дъното съм безтегловен-
въртя се в кръгове,
които стават все по-концентрични, откакто спрях да те очаквам.
Някой ден ще изгубя баланса, който никога не съм притежавал…


Пилар, наоколо няма място за повече Деви(ци),
никога не е имало,
поне не след първата,
и навярно затова ти се почувства изгубена,
сякаш си абсолютно случайна…
Ако се беше огледала на тръгване, щеше да видиш,
че всички се давим, Пилар-
никой не си тежи на мястото,
когато мястото му го няма.
Пилар, не ме мрази за това, че повтарям името ти
без никаква нужда (освен моята),
но Пилар, Пилар, Пилар-


в някои думи е удоволствие да умираш…

Стаята на куртизанките

автор: atanasKoc * В стаята на куртизанките е кикотно бъркотия от ботуши на токчета голи гърди, златно шампанско и още, шалове на сини пера и парфюмирано черно бельо разпиляно непотребно по пода. Под пода, инаква стая. Стъклена обърната обратно наопаки пък из нея крачат змеици отровни с усмивки с червило изписани с нокти извити окървени и опашки с люспи излюспени. Под втората стая, последна една с бръшляни отвън по стените и широка тераса с римска мозайка надвиснала над морето соленото потънало всичкото, дълбоко, дълбоко в очите на последните ангели.

Съньове разни

автор: atanasKoc * Не се събуждай ако се намериш сред дървета грамадански в гора, с листа зареени като пеперуди луди сред дъжд от пухчета и шепоти далечни а кулите на замъка, оттатък хоризонта блестят със сто оранжеви прозорци запалени от три оранжеви слънца по утрото, с последните отлитащи фламинго не се събуждай ако облаците паднат на земята и се превърнат във памучни черги които да те водят тихо през пшеници напръскани с кръвта на макове, и чучулиги и звуци от щурци, и тропот на копита от току-що преминали коне стоманочерни със разпиляни огъни, наместо гриви не се събуждай ако стигнеш края на скали гранитови обраснали със диви минзухари и стъпнали със камъчни нозе във океана загърнат в тъмносиньото си наметало обшито с аквамарини и дантели бели и нарисувано с русалки ветрокоси прегърнати до смърт о сребърни делфини не се събуждай ако си открила във съня си онзи свят дето аз сънувам хиляди години.

---

Тя е жената

автор: mirei Тя е свенлива до синьо, до ветрилото с клонки от вишна. Готова на мига да си тръгне, да затвори крилата на свойта излишност. Тя е само вятър, пола и коса, но мъжете, казват, се давели в очите на тази жена и петимни да изпеят дъжда на нейните летни походки, я приютяват в съня си - безсилни и кротки. Тя е сестра на снега, но е лятна, перилата на моста я люшкат с очи. Каторжник е всяко непризнато обичам, осъдено - докога ли - да я шепти. Тя е остров, бряг, преселение, извън всички канони и златни сечения. Дъщеря на реката, тънка тръстика, и гърбом - към любовта - как само я вика, как само я вика.

 по средата на приказката

автор: mirei тя небрежно обхожда с поглед захаросания ръб на зимата чашата и е още пълна но може ли това да е утеха красива е и се вижда животът и не е на доизносване красива е и се вижда ще му позволи да я създаде от лявото ребро на мрака но ще си остане спящата на дясното му рамо за нищо на света не я будете докато храни гълъбите на гласа и от ръцете си

Ако можех

автор: Nika Моя горчива любов, замълчи и ме чуй... Днес взриви се небето, посивяло от жадност, от мъст, от бездумни мълвежи. Неразбрана се стече небесната кръв като ледена лава, като огнена паст. Очерта ми светлинни пътеки, гръмовни пътеки, а аз тръгнах по тях. Босонога, с раздрипана риза, до глезен потънала в подивели от немощ треви, с разпилени ръце и коси, в плитка сплетени с вятър, с птичи писък, продрал тишината, устремена в небесната твърд, да досегна с дланта си небесните рани. Знаеш, тебе не мога...

Фактотум, скъпа, фактотум...

автор: rainy                 От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?                 Хе, там зад горите... много е далече... Какво да ти кажа... Като те гледам, едва ли нещо ще вденеш. Явно си от тези, със шанс. При мен е малко по-иначе... Зъбите ли? Избити са, вярно. Той, моят, понякога е недоволен... Ама това бял кахър! Скоро кола ме бутна в канавката, докато махах. Още куцам, ама в леглото май не личи. Болка е, само мъча се да не охкам... Мъжете много мразят, така съм чувала. И после няма пари... А после и хляб, а турците (те най-свестните клиенти) на хърби не кандисвали и после пак бой... Затова каквото капне, кяр е. Една свирка – ще стигне за два дни, ако не ми ги вземат всичките, но... Майната му! Само да не стана като ей онази старица, на улицата. Ти заради нея ли звъниш всеки ден на майка си? Е, аз нямам такава. Никого нямам. Белким някой ме вземе – аз съм читав човек, че иначе страшно... Айде, тръгвай, щото май бързаш, а и едва ли нещо ще искаш от мен. Да имаш за една цигара?

Жената, която е ничия

автор: Albatros Тя върви – и мъжете се шашкат. Тя върви – в мен вселени кънтят. Не парфюм, а лисича опашка вие вятър по нейната гръд. Не жена – устрем, мисъл и тяло. Със раздвижени – сипей – коси. И жените я гледат със бялото – онова бяло, което мърси. Ах, по нея въздиша – и страда стадион със мъже – Колизей. И се свлича в несвяст листопадът подир нейния шеметен шлейф. Векове и дворци – и величия смете вятър безжалостно тих. Запомнете – тя просто е ничия – тя – мой сън, тиха песен и стих.

---