Мария Магдалина

on

автор: АНТОН БАЕВ

Бе нощ, бе утро. В Божиите дворове
фалцетно се извиваше хоралът...
Хилядолетия със клей от борове
лекувах сам раненото си тяло.
А тя танцуваше върху жаравата.
И светеха петите и — две ножчета —
по-смъртоносни от стрела на варварин,
забита в слабините на велможа.
До смърт напиваха се всички юноши,
а старците издъхваха от спазми.
И късаха синджирите в конюшните
жребците — целите във кръв и пяна.
На сутринта, когато ме поведоха,
тя стана рано и пое към хълма.
По пътя с тръни и съдраха дрехата
и блеснаха гърдите и — две сълзи.
Накараха я да преспи с войниците.
И после я нашибаха със пръчки.
„Обичам те“ — ми каза Магдалина тихо.
Засмя се. И умря в пръстта под кръста.

Опит

on

автор: Ивайло Балабанов

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душица си дал?
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й - бялата - там.
Дали е сляп, господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, господи, и му ги дай!

В онази хладна утрин

on

автор: Николас Гилийен

Припомням си онази хладна утрин,
когато те видях в един от крайните,
безоблачни квартали на Хавана.
Аз носех си бутилка ром
и тънка книжка мои стихове,
преведени на немски,
които, струва ми се, подарих ти.
(Или пък ти не ми ги върна?)

Не се сърди, но в онзи ден
ти ми напомняше изгубено дете,
а може би измокрено врабче.
И канех се да те попитам:
Къде ти е гнездото?
Къде са твоите родители?
Но не успях да го направя,
защото в бездната на твойта блузка,
като две зайчета
търкулнали се в кладенец,
гърдите ти тъй сладко изпищяха,
че ме накараха да онемея.

НЕПРИЯТЕЛКАТА НА СМЪРТТА

on

автор: Салваторе Куазимодо

На Росана Сирони

Не трябваше, не трябваше, о, скъпа,
да заличиш лика си от света
и мярката за красота да ни отнемеш.
Ний, враговете на смъртта, какво ще правим
над розовите ти нозе склонени,
над моравата твоя гръд?
Не ни остави нито лист, ни слово
от своя сетен ден; не каза "не" на всяко нещо,
на всекидневния живот човешки.
И месецът със бледата си котва
отвлече твойте сънища:
дървета, хълми, светлини, води и нощи;
това не бяха смътни чувства,
а сънища действителни,
които мисълта погуби,
когато неочаквано за тебе
реши безволната постъпка и часа й.
Сега зад тежки порти си заключена
ти, неприятелката на смъртта. - Кой вика?
За миг един погуби красотата
прониза я завинаги, разкъса я,
без да пожалиш леката й сянка,
танцуваща над нас. О, красотата
не бе достатъчна.
Едно движение във тъмнината
и ти написала си върху въздуха
навярно свойто име
или туй "не" на всичко,
което тук гъмжи и там отвъд.
Знам туй, което искаше във новата си дреха
и знам въпроса, който се завръща празен.
За нас, за тебе няма отговор,
о, мъх, о, цвят, о, скъпа наша,
която не обичаше смъртта.

Превод от италиански Драгомир Петров

ПЕЙЗАЖ С ПАДАНЕТО НА ИКАР

on

автор: Уилям Карлос Уилямз

Според Брьогел
когато Икар падна
бе пролет

един селянин ореше
нивата си
целият блясък

на годината
бе буден и пламтеше
близо

ръбът на морето
обсебен от
себе си

се потеше на слънцето
топящо
восъка на крилата

незабележимо
близо до брега
се чу

почти недоловимо плисък
и това бе
Икар който се давеше






Ивайло Дагнев - превод от английски

Весела Димова

on

автор: Весела Димова

Красавице,
не обвинявай звяра,
че ден за ден живее
без надежда.
Че с девет ключа
портите затваря
към миналото...
И не го поглежда.
Не го упреквай,
че не хваща вяра
на сладки думи
от случайни хора.
Че огън зъл
душата му изгаря
и мрази всяка
евтина престореност.

Не го вини
за черната магия,
която го е скрила
в чужда кожа.
Такъв го приеми -
като стихия.
И честно го обичай.
Ако можеш...



След боя


Приличаха на грешници възкръснали
ония, оцелелите след боя...
А мъртвите - земята ги прегръщаше
без разлика за чужди и за свои.

И в ужас ням очите тъпо гледаха
как слизаше от знамето разнищено
в окопите им, кървава, победата -
така желана!... И така излишна.

А после тя си тръгваше със залеза,
отиваше си, светла и голяма,
като пожар, в просторите запален...
Илюзиите свършваха. И само

едно небе - над изтока и запада,
над сълзите, цветята и куршумите,
едно небе, прегърнало земята,
оплакваше човешкото безумие...




Бунтът на светците


Тази нощ дяволът свиреше на душите ни в храма.
Тъмни и страшни акорди ечаха наоколо...

Ние слушахме - слепи, изтръпнали и безпаменти,
и не помнехме вече, че в храма живееше Бог.

Свиреше дяволът...Потрепераха ореолите,
наклониха се тежко и в краката ни с трясък се пръснаха.

Ние слязохме от иконите и станахме хора...
А в олтара отсреща Бог умираше бавно на кръста си...

Откраднати звезди

on

автор: Кольо Савов

По дяволите тази сребърна луна,
над дървените къщи дето е увиснала
като старинна обеца
По дяволите песните на гръцките китари
на тихите вълни и кипарисите,
когато всичко е фалшив декор.
Кой пее? "Присе агами му..."
Кой иска любовта да се завърне?
По дяволите тази сребърна луна!
По дяволите нежното танго и влюбения танц на чайките,
които са забравили ,че се намират
на покрива на публичния дом.
Едва ли има нещо повече
на тази улица крайбрежна
от къщите където се купуват
на гладните момичета душите.
примигват жълтите фенери
над стълбите на живите ковчези
където се погребва любовта...
Примигват жълтите фенери
и стях зоват модерните Венери...
А на небето има , Боже мой,
такава сребърна луна
като старинна обица..

Неговият монолог

on

автор: Михаил Берберов


Ти още нищо не знаеш,
светулке,
сгушена в шепите на сърцето си.
Ти си цялата обич сега.
И светът е за теб обич.
Твойто познание почва от тук.
Ласките на ръцете ми вечер са цяла вселена за теб.
Силни са мойте ръце. И ти се докосваш до силата.
И сияеш от гордост, превръщаш се в тръпка, която изгрява
в крехкия мрак на косите ти.
Тръпка, която изпълва сумрака в мене.
Но не знаеш все още…
И бързаш.
В спиралното време сплетена, ти си пъстърва,
която се гмурка в прибоя на тялото,
пъргава смугла светкавица, още нехайна
за огъня, който запалва.
После се сгушваш в очите ми – светлинка от далеч долетяла,
спряла се в мойте зеници
Отдих ли търсиш?
В тези кафяви и гладки от взиране пропасти
влизаш сама. Знаеш ли кой те очаква?
Там непознати лица те посрещат.
На теб ти е весело.
Ти си играеш със всичко, което очите ми помнят:
Карнавалът на моите спомени.
Маски, останали живи, защото все още са живи очите ми.
Ти си единствено истинска там.
Но не знаеш все още…
Не пипай с твоите думи крехкия скелет на спомена.
Живи са твоите думи: има вятър във тях, има слънце и дъжд.
Има плът, като светла тъга, оживяла във мен.
Мълчалива бъди –
нека истинска бъдеш в мъглата на свойто мълчание,
недокоснала моите спомени,
недокоснала тяхната смърт, -
Като пъстра измама, изпълнила тези кафяви и гладки от взиране
пропасти.
Ти си цялата обич сега.
Ти си цялата истина.
Но не знаеш все още…
И се търсиш във мен
като струйка от дъжд на дланта ми отпусната,
като семенце малко, в което е скрито началото.
По далечния път на усмивката тръгваш към себе си.
Бързаш, бързаш към себе си ти,
без да знаеш, че така приближаваш по-бързо към мен.
И огряваш със свойта усмивка лицето ми.
Търсиш моите устни,
където от много въпроси
искат твоите устни сега да отдъхнат.
Отдъхни върху свойто мълчание.
Отдъхни.
И под двете дъги –
там, където сега се сгъстява отново страстта
като облачно бяло гнездо –
там, във топлият скут на клепачите смугли,
ще се видиш от четири страсти създадена:
бяла, бърза вода,
огън, жив и лукав,
топла, мека земя
и прозрачен,
изплъзващ се въздух.

Жаден съм и пия олио

on

автор: Мартин Златев

Жаден съм и пия олио
и след това
Той забравя да си вземе медикаментите
малкото синьо кръгче
шкафа вляво
след това забравя и обувките
пердетата се превръщат в жерави
а бутилката с кола в калинка
и докато диалогизира съществуването си
със света,
една пейка разказва за младостта си
хор от врати пее руски романси
спирката го съветва
кое небе да избере
че хрупкавото е най-вкусно
и хората някак странно танцуват
и всички са влюбени в него
а той обича да целува
и после в автобуса,
гледайки страничното стъкло
това, което вижда там
полу-прозорец и полу-огледало
ще му прошепне, че
Той всъщност съм Аз
и ще се зачуди
и ще се разплаче
а аз ще го успокоя
и ще стисне моята ръка лявата
неговата дясната
и в тази абсолютна не-свобода
да си делим едно тяло
ще му напомня,
че забрави да си вземе медикаментите
че много си лиспвах,
"този, когото
никога не срещнах,
бях самия себе си",
объркан за това
кое е всъщност вътре
и кое трябва да е вън.
сънен съм и пия олио
кръв от мъртви слънчогледи.

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

on

автор: Валери Петров

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

Жената Мария

on

автор: Борис Христов

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Самотният човек

on

автор: Борис Христов

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеало.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

С едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

***

on

автор: Петър Атанасов

В живота си обичах две жени.
Едната вече кротко отминава
към залеза на земните си дни,
а другата - не я познавам.

Едната ме роди и приласка
до себе си. И аз съм оттогава
безпомощен без нейната ръка.
А другата - не я познавам.

А другата - сега изпитвам страх
и някакво безсилие пред нея,
защото аз така и не разбрах
жена ли беше тя или идея.

Духовен избор

on

автор: Емили Дикенсън

Душата прави строг подбор на тези,
със които смята да общува.
После се затваря
и ограничава своя кръг за достъп.

Щом затвори своята врата,
от зрелия богоугоден свят избран
на светостта недосегаема
не се натрапва никой вече.

Равнодушно отбелязва
спрелите за малко колесници
пред външната й порта ниска,
че се трупат за почивка.

Равнодушно наблюдава императорът,
когато коленичи върху нейното колимче,
без да се вълнува.

Знаех, че си бе избрала
от народ богат и щедро надарен,
(от какъвто смятам бе и тя), един другар.
След туй затвори си черупката,
за да се вкаменят като безчувствена скала -
вниманието проявено и ухажването подарено.



Превод от английски: Искра Пенчева

Утрешните мъже

on

автор: Ралф Ротман


Вие, жени, насаме с хладилника,
свързани с парцала за прах,
с един живот без любов,
погрижете се за момчетата,
които скучаят по улиците
и гледат как миете прозорци,
възхищават се тайно на вашите гърди,
на божествените ви бедра -
подарете им усмивка, защото
за вас те бленуват.
Облекчете им летните мъки,
освободете ги от техните кожени якета,
от техните тенекиени думи
и хромирани чувства, покрийте
тръпнещата им голота с целувки.
Бъдете добри към утрешните мъже, мили мои,
задоволете с тях желанията си;
попречете им да станат и те като другите,
жестоки и хладни,
а цъфтящите им жени да униват
насаме с хладилника и парцала за прах,
в един живот без любов.

Пощальонът винаги звъни два пъти

on

автор: Елена Торес Понс


Някой е идвал тази вечер.
Предчувствам го, докато търся
ключовете в чантата,
докато отварям вратата
и прибирам от пода
една жълта хартия.

Някой е написал думата „отсъстващ“
и си е отишъл безвъзвратно
към несигурността.

„Пощальонът винаги звъни два пъти“.
Но любовта е бюрократ,
неразбиращ от разписания
и винаги ни посещава,
когато вече не сме вкъщи,
когато е вече прекалено късно.

Отвъд това да си жена

on

автор: Конча Гарсия


Жива съм. Дочувам птици,
тъй като завеса закрива прозореца.
Но съм жива.
Също така съм скрита
и затъвам в табуретки. Забелязвам,
че да се научиш да живееш е подтикващо,
за да се учиш да умираш, но съм жива
в един коридор, който ме води
накъм гласове, които не ме викат
и искат джин от човек в бяло,
облечен като аптекар
отпреди век. Усилните ми будувания
ме карат да мисля за разстоянието
като да е абстрактно да си на три места
едновременно.

ИЗВЕСТИЕТО

on

Автор: Жак Превер

Вратата, която някой е отворил,
вратата, която някой е затворил,
столът, на който някой е седнал,
котката, която някой е погалил,
крушата, която някой е захапал,
писмото, което някой е прочел,
столът който някой е съборил,
вратата, която някой е отворил,
пътят, по който някой е тичал,
гората, която някой е стигнал,
реката, в която някой е скочил,
моргата, в която някой лежи.

Превод от френски Валери Петров

Петър Чухов

on

автор: Петър Чухов

Тя държи ключа
от семенните ми торбички
слага го в началото
на петолинието
пали лампата с него
и я загася
навива пружинките на играчките
накрая заключва
вратата на спалнята
и преди да го хвърли в езерото
внимателно го окачва
на врата си


* * *

Сънувах
лявата ти ръка

толкова истинска
че си помислих
не може и дясната
да не е наблизо

за да я видя
а после и цялото
тяло
душата
и мислите ти
трябва само
да извикам в тъмното
светлина
повече светлина

Недей
прошепна ми Мефистофел
това са твоите
предсмъртни думи

* * *

Когато си тръгне
от нея остава
третото лице

първото и второто
са някъде другаде
разхождат се заедно
тези красиви лица
особено второто
всички обичат да му говорят
тя крие първото
зад големите си очи
с дълги мигли
тя крие първото
но аз го виждам
понякога

ето сега


ПОРТРЕТ С ТЪНКА ЧЕТКА

Нарисува устата й
твърде малка за думите
които иска да чуе

сега трябва
да си ги представя
даже за по-сигурно
ще ги напише отдолу

когато тя дойде
ще я накара
да му ги прочете


HIGH FIDELITY

Тя си върши нещо свое
сериозна и вглъбена
му изневерява с Х
и си мисли как той
през това време стои зад кантара
в полутъмния магазин
както винаги верен на принципа
доверие всекиму
вересия никому

СЕЛСКИ КУЧЕТА

on

автор: Йордан Кръчмаров


I

От дивите им сватби няма помен.
И няма за вълкодави семе вече.
Пресъхва жилавия корен,
като човешкия
изглеждал вечен.


II

И няма бяс.
И няма страхове.

До кокал зъби никой не забива.
Поджавкат в кръчмата мъже,
посдавят се за капчица ракия
и после срещу мътното небе
безмислено и тъпо вият.

* * *

В ръцете ми -
изровен череп
разсипва се на облачета прах..

Постеля за щурец
след двайсет века -
това съм аз.

По пътя за Скирос

on

автор: Йосиф Бродски


Отивам си от този град като Тезей-
от лабиринта си, оставил Минотавъра
да си си смърди, а Ариадна – да си гука
в прегръдките на Вакх.
Каква победа!

Апотеоз на героизма! Бог
ни определя срещата, когато
със центъра сме свършили, и вече
в покрайнините с плячката си бродим,
напускайки завинаги града,
където никога не ще се върнем.

Убийството все пак си е убиство.
за смъртните е дълг да се опълчат
срещу чудовищата, но нима
е казал някой, те че са безсмъртни?
И ний не можем да се видим, че
от победените сме по- различни:
Бог ни отнема всичките награди
(но тайно от очите на тълпата)
и заповядва да мълчим. И си отиваме.

Наистина завинаги сега.
Ако човекът може да се върне
на мястото на местопрестъплението, там,
където бил е унижен, той не отива.
И в този пункт планът на божеството
тъй абсолютно точно се съвпада
с усещането в нас за унизеност,
че ние изоставяме сега:нощта,
смърдящото животно и тълпата
ликуваща, огньовете на Вакх,
в оврзите милуващ Ариадна.

Все някога ще трябва да се върна...
Към родното огнище. У дома.
И пътят ми през този град ще легне.
Дай Бог, тогава да не нося аз
двуостър меч, защото градовете
за тез, които в тях живеят, почват
обикновено от централния площад
и кулите.
За странника- от края.

Йордан Кръчмаров

on

автор:Йордан Кръчмаров


САМО ЗА АПОСТОЛИ

Усещам - някой ми копае гроба.
Поти се . Риза хвърля през нощта.
Превърта мънички очи с тревога.
Заплашват го светулки и листа.

Разбира се, не се учудвам много.
Безсмъртни няма. Аз също ще умра.
Не знам кога. Но може да е скоро...
Поезно е да имам всичко под ръка.

И съм готов, но ми е само свидно
за мъките на бедния гробокопач.
Горкият. Самонаказва се активно -
отшелник в този еретичен свят.

През тази нощ той можеше да люби
след чаша вино хубава жена.
На карти - да печели или губи.
Или поне да се наспи в нощта.

О, боже! Помогни да свърши скоро
на гробокопача нощното тегло!
За мен два метра са ужасно много.
И прав да ме заровят - все ми е едно.


ТЪЖНО

Тъжен старец... И тъжен козел.
Само звънецът - излъскан до блясък.
Стар е козелът. Древен козел.
Пада от ребрата му пясък.

Старецът дреме. Допушва лулата.
Гали козела по топлата шия.
Двамата се стопяват в мрака.

Търсят нещо... И нещо крият.

Улични котки

on

автор: Г.Рубчев

Ръждивият дъжд пренебрегва сезоните
и разрязва с триона си въздуха.
Край армии - храсти подкастрени рози,
котараците улични плъзват.

Ръждивият дъжд, който спира над будките,
свойте шарени лампи запалва
над сгради, трамваи и радости блудкави,
и се кълчи и плиска нахално.

Издират небето два котешки нокътя.
Като в баня голямо е ехото.
Градът, сякаш гледан с концертен бинокъл,
е подскачащ и гъвкав, мяукащ и крехък е.

Колите политат - как бързо пролазват! -
фокусират дъждовната оптика.
Над парка е легнал замислено залезът
като труп на прегазена котка.

Г.Рубчев - "Зоната"

Миреше на прасе и на огън

on

автор: Полина Вълчева

Мирише на прасе и на огън;
по земята елите са пръснали
жълти иглички -
като че ли се е постригвало слънцето.
Мляко се кваси.
Рано е.
Село е.

Тя беше цялата вежди,
той - цял рамене;
ръбът на масата - насочен в коремите,
ей тъй, дискурсивно, отпиваха с лед.
Мръсната вилица,
чашата с ланшно червило,
келнера пиян,
ексхумираната покривка,
която се сменя веднъж на сезон -
нищо не виждат.
Може и да е от...
любов...

Но като живееш във щайга,
прошнурована, с клеймо сигнатурно,
заемаш си плитката клетка
и не само таванът е нисък, а и пода - висок,
като си се пръкнал шише сред шишета
зад бирената решетка на условен баркод;
като те стяга капачката,
касата,
дъното,
като - по дяволите - си само шише,
как да обичаш,
да чакаш,
да вярваш, да молиш
(и други глаголи на нечий чужд пубертет),
как да го правиш?
като си просто един длъгнест мехур от стъкло.
Като еднодневки си знаем съдбицата жалка,
но така и не свикваме с нея,
всяко пукване по нас мажем ли, мажем
със тлъст слой фон дьо тен.
Облизват ни някакви болни езици,
изцеждат ти сока, кръвта и урината,
и пият, и смучат до кухия плодник...
Кухият плодник значи край на живота ни
какво по-празно от празно шише.

И обратно във щайгата,
щайгата - в склада,
складът - в мазето,
мазето в комплекса,
комплексът в дерето,
дерето във селото,
а селото в града...

Градът и държавата - намачкана мокра банкнота -
незаконна след всяка законна инфлация,
на фунийка е пъхната в шише, слузесто някакво
а то - скришно - във черния анус на една поредна вселена.
До следващия взрив.

А има бутилки - луксозни и шарени, вносни,
с етикети неонови, от уиски, от бейлис -
охранени обществени кисти -
от друг клас и разред насекоми,
от друг клас автомобили...

А онез бяха на масата, с лед,
и бавно си изхлузваха етикетите,
потяха стъклата си,
тя протяга близалце,
той издължава хоботче,
размазват червилце на шишето по гърлото
и изливат локвичка с някаква течност.

Може и да е от
любов.

Мирише на прасе и на огън;
по земята пред кръчмата
парчета стъкло,
като че са трошили шишета.
Жена със метла.
Късно е.
Село е.


Полина Вълчева

Разказ за жената на поета

on

автор: Albatros (Валери Станков)


Посрещнете жената, която преспа със поета -
и му купи чорапи на ъгъла.
Посрещнете светицата.
Нека целият град да я види как си шепне куплета,
в който той я сравняваше с птиците,
малко преди да си тръгне.

Тя е толкова хубава, както си мърда устните,
както се люшкат
гърдите й като пияни кораби.
Този неин поет има бяла душа, шише вино и съдрани обуща,
но обущарят умря,
а обущата на поета не пущат корени.

Да й сторим поклон,
че го нахрани и му среса перчема по-иначе.
И поетът сега не изглежда чак толкова зъл.
Този неин пройдоха и непрокопсаник
ще се върне отново през зимата.
Ще прехвърли баира,
тъй както завръща се вълк.

Но какво е намислил сега, през какви пещери и дерета
ще се щура душата му.
През какви треволяци.
Този никаквец я целуна -
и за ужас на всички ченгета
надраска с камъче нейното име по крайпътните знаци.

Миг преди да потъне зад хълма, й помаха с ръка - и изчезна.
После стана студено,
но такава си беше прогнозата.
А жената, която преспа със поета,
се изправи сред звездната бездна -
малко островче от Поезия в прозата.

БЛУС 4

on

автор: Елин Рахнев


Не зная как да се държа , когато ме обичат.
Разплисквам се по някакви излишни улици. Купувам
си лимони. Пея. Прииждат равнините във главата ми.
Понякога стоя със часове. И пуша фикуси.
Зениците ми скачат до Зеландия. И по-натам. Тогава търкам
тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам
някой път. Пред будката за вестници.

След това отивам в къщи. Слушам музика. Основно
вехти банди. Говорим си със Юлия. Сънуваме, перем,
поливаме цветята. Не пускаме пердетата. Минават
седмици, сезони, кораби. Поливаме цветята. Сутрин
градът е по-особен, по-епичен. Мирише на млеко и
дюли.

Търкаляме се в подлезите му, по кафенетата.
Четем списания и вестници. Понякога говорим
за България. Крещим. Небето е с хиляди етажи.
Напиваме се рядко. Сресваме трамвайните мотриси,
релсите. Събуваме обувките и продължаваме. На Юлия
червилото й потъмнява. Става гъсто, бежаво.
По-облачно.

Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята.
Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони,
кораби, дървета, Събуждаме се много рано. Стоим
така събудени. Прозорците са влажни и безпътни.
Понякога не вярваме във нищо. Особено през март.
Когато светофарите са натежали от плод и от
мушици.

Когато ме обичат се срамувам. Движенията
ми се пръскат по стените. Стените са нацапани
с боя и гурли. Купувам си лимони с килограми.
Запомних продавачката. Гримът й е достатъчен.
И даже малко повече. Изпълнила е цялата витрина.
Миглите й са намачкани и тихи. Харесвам тази
аристократичност. И зеленината в погледа.

Понякога не ми достигат часове, за да се
сбъдна. Стоя и слушам музика. Основно мъртви
банди. Когато Юлия я няма, се отнасям. Разхвърлям
синусите си. Мърморя. Нямам израз. Стоя пред
гардероба дълго. Ставам мнителен. Подпухвам.
Играя си с вратата. Не си познавам дрехите.

Дори не зная как да се държа, когато ме
обичат. Цъфтя и губя чувството за отговорност.
Нямам органи. Ехтя. Говоря светло със съседите.
Съседите са ретро. Разплисквам се по някакви
излишни улици. Градът е пълен с антибиотици и
витамини. И с Юлия е пълен. Най-вече с нея.
С обеците й. И роклята.

Съперницата

on

автор: Силвия Плат


Ако се усмихнеше, луната би приличала на теб.
Ти имаш същото въздействие:
На нещо хубаво, но неоставящо нищо след себе си.
И двамата сте безмилостни крадци на светлина.
Устата й във форма на О скърби за света; твоята е непокътната,
И първото ти призвание е да приковаваш всичко.
Събуждам се в мавзолей и ти си тук,
Пръстите ти почукват върху мраморната маса,
търсещи цигари,
Надменен като жена, малко по-малко нервен,
умиращ от желание да кажеш нещо неуместно.

Луната също унижава своите предмети,
но денем е абсурдна.
Недоволствата ти, от друга страна,
пристигат по пощата с любящо постоянство,
бели и празни, обширни като въглероден окис.
Нито един ден не е защитен от нови твои действия,
може би си на развлечение в Африка, но винаги мислиш за мен.


в превод на Юлияна Радулова

Огледало

on

автор: Силвия Плат


Аз съм сребърна и точна. Без предубеждения.
Това, което виждаш, поглъщам го веднага.
В чистия му вид - без примес от любов или омраза.
Не съм жестока, само съм правдива ---
Око на малък бог, четириъгълно.
През повечето време медитирам в отсрещната стена.
На точици е, розова. Толкова дълго я гледах
че се превърна в част от сърцето ми. Но тя трепти.
Лица и мрак разделят ни отново и отново.
Сега съм езеро. Една жена над мене се надвесва,
търсейки моята близост, заради това, което е.
След това извръща поглед към лъжците - свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
Възнаграждава ме със сълзи и разтревожени ръце.
Важна съм за нея. Тя идва и си отива.
Всяка сутрин лицето й замества мрака.
В мен тя удавила е младо момиче, и сега от мен старица
се издига ден след ден към нея, като една ужасна риба.


в превод на Юлияна Радулова

***

on

автор: Николай Милчев


Кафето дими като негърка,
загърната в бяла хавлия.
Тази чаша е топла
и мъркаща.
Протегни ръка.
Вземи я...

***
Разрежи ябълката на две.
Тя ще ти заприлича
на застанало на колене
хубаво, голо момиче.

И погледни отзад -
ще видиш полукълбата,
семките, мекия цвят
на таза и на бедрата.

И преглътни. Наум
прави каквото искаш.
Сладкият сок струи,
от ябълката изстискан.

***
Млякото обича ягоди,
ягодите - захар.
И пижамите след лягане
ягоди беряха.

Станаха червени, алени,
млечни, захаросани.
После, паднали сред банята,
смееха се боси.

После там ги изоставиха.
И сега под душа
двайсет пръстчета удавени
никого не слушат.

***
Еленът легна на леглото
и глътна хапче тишина.
На стола дремеше сакото
от боровинки и листа.

Еленът взе любовна книга
и с клонестите си ръце
попита я: Кога се стига
в едно кошутено сърце?

Защото книгата бе няма,
еленът нищо не разбра.
Сега гората е голяма
като побягнала жена...

on

автор : Мартин Златев


Три дена
казвам
"обичам те"
с три думи:
"искам да умра"

най-ужасното е високият ти гръб
в далечния край на леглото

тази планета е прекалено малка да ме поеме целия
никой град не е достатъчно различен
да се чувствам на мястото си

когато говорим за Твоите планове
аз съм мухата
която доброволно се беси на паяжината

каквито и глупости да измислям
няма да те впечатля
бейб, моля те, направи края

не, ние не говорим
ти не говориш
затова се превръщам в студеното
което склерозира радиаторите

масата във всекидневната е кръгла
денят е пети януари
остават ни три дена
три пъти секс
след който идва най-страшното

само двамата сме
а ти се заключваш в тоалетната
присъствам от страх
в останалите пет стаи едновременно

три дена
три дена
три дена

сутринта ще открадна нещо от стаята ти
примерно снимките
не е важно дали ще забележиш
последното незаконно приключение с тебе

този път (скъпи Джос)
не пожелавам да се рестартирам
давам на късо
и хлътвам в себе си

***

family affair

всичко подсказва от ръба на устните
до звука на целувката,
че това ще бъде дом
без отломки от чинии по пода,
без колани,
които се превръщат в камшици,
без цигари и бутилки в три след полунощ,
без дрезгави езици,
драскaщи стените,
без балкон,
от който политат домакински съдове,
без крачещи ножици
и изтърбушени възглавници,
без лимонени усмивки
(но с много лимони – „тези малки витаминозни бомби“).
Родителите ми почват отначало.

Барс

on

автор: Владимир Набоков



Припламнал яростно и пъстро,
сред дивата обрасла степ
замаян се въртя и търся
следа, оставена от теб.

А във пространството безлико
ту близо или отдалеч
безумния ти смях ме вика,
гори ме звънката ти реч.

По козината ми полека
се стича мед и звън, и прах;
не чувам нищо - само екот
от твоя незаглъхващ смях.

От яростен копнеж обсебен,
залутан в сляпа синева,
кръжа опиянен от тебе
и дУша в гъстата трева...

За да те стигна в кът усоен,
при извор с тиха светлина,
за да те грабна лудост моя,
сребриста, тръпнеща сърна.

Самум

on

автор: Олжас Сюлейменов

Засипва къшлака с пясък,
засипва го, а аз треперя
в немощ –
ни да бягам, ни да тръгна някак,
от минарето крещя
до среднощ.

На този век последният вик
като вихър над пустинята е тръгнал,
вее и мачка

сто коренища,
сто ствола от оазиса изтръгна.

Закривам с длан уста,
закривам очи с дланта си
и оплаквам тези места,
градината с плод и рода си.
Плача до гърло го затрупва пясъкът,
но той пълзи, пропада,
върви,
надига се,
крета едвам,
следа оставя – следата кърви...
Над пустинята минарето стърчи,
вие дълго,
кучешка морда раззинало.
Засипва го къшлака таранчи*,
засипва го и заспива.

*Таранчи (тюрк.) – земеделец


превод на Димо Боляров

сезоните, звездичките и пионките им

on

автор: Жан Арп


ти си толкова синя пролет моя
добре си се устроила
толкоз по-зле за лятото ако не е доволно
звънят зелените перуки
колко ли е часът
лято без четвърт
звездите разкопчават своите корсажи
разпръскват сладострастните си рози
стрелките на деня показват юли
а зимата отново идва твърде късно
преметнала през рамо като пушка
един човек по-бледен от снега
умрял от всекидневните лета на зимата
многото лета правят дори кафето кръгло
а всеки понеделник идва зима
тя реже черното от бялото на две
напада всяка част отделно с остър нож
а в туй време спи стопанинът на дома
върху уханните си корени
не го събуждат изстрели от черното кафе
ни снегът тъй рано завалял през таз година
вали върху намръщените гноми
когато бримките се късат на гърдите
а фиксираните дни отварят чучури
за да изскочат бризги от човешки листи
ний станахме отново малки
вървим след траурното шествие на мравките
с факел в ръка
с мишка в уста
под дъждобрана от числа
разпънатата ни храна е с формата неясна на есента

***
слонът влюбен в милиметър

слонът е влюбен в милиметъра
мечтае охлювът за лунно поражение
обувките му бледи и лъщят
като желатиновата пушка на неовойник

орелът прави жестове в допустима празнота
а вимето му пълно със светкавици

в чист готически стил са мустаците на лъва
кожата му неподвижна
усмихната като мастилено петно

мангустата със глас на разядосана малина
но се държи добре в ябълково общество
състрадателна като круша
сладострастна като тиква

кравата тръгна по препънат път
губещ се сред хартия от бяло месо
всеки наш косъм тежи осем

змията скача край любовните легени
пълни с прободени сърца
и си клъвва клъвва

славеят полива стомаси и сърца мозъци и черва
туй значи линии и рози люляци и карамфили
бълхата носи левия си крак зад дясното ухо
лявата ръка в дясната
и скача с левия си крак над дясното ухо


превод на Стефан Гечев


Помощ!!! или ако знаете кои са тези автори - драснете - издирвам ги

on

Тя е тънка в талията, пълна под блузата, свежа и млада,
ако тръгне да става, кръстът й току се пречупи.
Какво блаженство е да се лежи с нея
в студеното дъждовно утро,
повалена за наслада от мъж - не груб, не с лош дъх.
Пълнобедра, изнежена девойка със закръглени лакти
и колене, и сякаш нозете й са обути в тръни.
Щом се изправи, от кутия за благовония се разнася
дъх на мускус и червен жасмин от ръкавите й полъхва.
Една градина от градините на хълм - тревиста, зелена -
над която е валял обилен, проливен дъжд.
Грее там като слънце свежа звезда, потънала в растителност
гъста, изкласила, в най-цъфтящия сезон,
в ден, когато от нея се носи прекрасен аромат,
но по-хубав е този на любимата, когато наближава привечер.
Свързах се случайно с нея, а тя се свърза с друг мъж,
но и мъжът се свърза с друга.
С него свърза се момиче, което той не желаеше,
а един от нейните братовчеди умря по нея, ума си загуби.
С мен се свърза друго малко момиче,
което не ми подхождаше.
И любовта се насъбра в любов, цялата - безумие.
Всеки от нас е встрастен, бълнува за своя любим,
отдалечава се, приближава се,
и е както уловен в клопка, така и ловец..........

*
Така и не зная онзи, който ме е създал,
с маята на рая ли ме е замесил, или на страшния ад?
Бокал, хубавица и барбат на полето някъде в края,
на мен тези три неща в натура, на теб - обещанията за рая.


****
Тя погледна с взор на затворена, тъжна газелка -
смугла, с черни очи и гердан.
Наниз от маниста шията й окрасява -
злато, горящо като пламнала звезда.
Бледа, от аромат, сякаш копринена дреха,
с тяло съвършено - като дълга клонка, превита от нежност.
Коремът й е с гънки, но прелестно заоблен,
а под шията й се надига висока гръд.
С пълен и гладък гръб, но не дебела,
сочна отзад и със свежа кожа Ал-Матуджаррида.
Тя се възправи и се показа между две завески,
сякаш слънце в деня, когато изгрява в съзвездие Орион.
Или сякаш бисер в раковина, изваден от плувец,
който ликувал, щом я видял, и крещял, и се кланял.
Или сякаш мраморна статуя, въздигната на пиедестал от тухли, покрити с гипс.
Падна покривалото й от лицето, а тя не искаше да падне,
и го хвана, да се защити от мен с ръка.
С нежна, каносана длан, с пръсти, сякаш лозина на анам,
и толкова меки, че се увиват.
Тя погледна към тебе с неудовлетворено желание,
както болен гледа лицата на своите посетители.
Показаха се устните й като две големи черни пера
от крила на горска гълъбица,
и бели зъби като леден град с венци, обагрени с исмид.
Като маргаритки сутрин подир дъжд -
цветовете им са вече сухи, а стъблата - още влажни.
Доблестният княз твърди, че устата й е хладна,
а целувката й - сладка и прекрасна като извор.
Доблестният княз твърди - аз това не съм вкусил! -
че тя измъчвания от жажда лекува с аромата на своята слюнка.
Девици взеха, та нанизаха нейната огърлица
от бисери един след друг - поред.
Ако се покаже и на посивял монах - отшелник, божи раб,
той би се втренчил да я гледа и да слуша прелестните й слова,
и ще мисли, че върви по правия път, ала не върви.
Тя така говори, че ако можеха да я чуят,
биха слезли заради нея и дивите кози от гладките възвишения.
С черна коса, сресана на вълни - гъста растителност,
сякаш лоза, наклонена към опората, която я придържа.
Ако я докоснеш, пипаш сочни форми
и хълмове, които препълват дланта.
Ако проникнеш в нея, проникваш в най-дълбокото лоно,
сякаш опипваш висок кладък кладенец с дъх на шафран.
Ако се отдръпнеш оттам, се отдръпваш от тясно място,
както як младеж дърпа ведро с усукано здраво въже.
Ако мястото захапе, членовете му се стягат,
както хапе стар, беззъб мъж.
Който дойде тук, на извора да се напие, няма да си иде,
а който си отиде, няма да намери друг такъв извор.


-----------
Стиховете са писани преди повече от 1400 г.

***(нямаме пари скъпа, но имаме дъжд )

on

автор : Чарлс Буковски

нямаме пари скъпа, но имаме дъжд

наречи го парников ефект или както пожелаеш
но просто вече не вали както по-рано.
особено си спомням дъждовете от
времето на депресията.
нямаше никакви пари но имаше
дъжд в изобилие.
не валеше само една нощ или
един ден,
ВАЛЕШЕ 7 дни и 7
нощи
и в лос Анджелис уличната канализация
не беше направена да понесе толкова много
вода
дъждът валеше ПОРОЕН и
ПОДЪЛ и
НЕПРЕСТАВАЩ
СЛУШАХМЕ как барабани по
покривите и по земята
водопади от дъжд се стичаха
от покривите
имаше и ГРАДУШКА
големи ЛЕДЕНИ ТОПЧЕТА
бомбардираха
експлодираха разбивайки се в разни неща
и дъждът
просто не
СПИРАШЕ
и покривите протичаха –
купички
готварски тенджери
бяха поставяни навсякъде;
водата капеше в тях шумна
и трябваше да бъдат изпразвани
отново и
отново.
дъждът се покачваше над уличните бордюри,
заливаше поляните, изкачваше се по стъпалата и
влизаше в къщите.
навсякъде парцали и хартиени кърпи,
дъждът често се изкачваше през
тоалетните: клокочещ, кафяв, въртящ се, неистов
и всички стари коли оставаха на улицата,
коли които имаха проблеми със запалването в
слънчеви дни,
и безработните мъже стояха
загледани през прозорците
към старите машини умиращи
като живи същества там отвън.
безработните мъже,
неудачници в неудачно време
бяха затворени в къщите си със своите
жени и деца
и
домашните си животни.
животните отказваха да излизат навън
и оставяха своите отпадъци на
странни места.
безработните мъже полудяваха
затворени със
своите някога красиви съпруги
започваха ужасни разправии
след като намираха в пощенските си кутии
бележки за пресрочена ипотека.
дъжд и градушка, консерви с боб,
хляб без масло; пържени
яйца, варени яйца, яйца на
очи; сандвичи с
фъстъчено масло и по едно невидимо
пиле във всяка тенджера.
баща ми, някога добър човек
най-добре биеше майка ми
когато валеше
аз се хвърлях
между тях,
краката, коленете,
писъците
докато те се
разтърват.
“ще те убия!” крещях аз
към него. “още веднъж я удари
и ще те убия!”
“Разкарай този кучи син
оттук!”
“не, Хенри, остани при
майка си!”
всички домакинства бяха под
обсада но мисля че нашето
понасяше повече терор от
нормалното.
и през нощта
докато се опитвахме да заспим
дъждът продължаваше да вали
и тогава от леглото
в тъмното
гледайки луната зад
набраздения прозорец
храбро
задържащ навън
повечето от дъжда,
си мислех за НОЙ и
ковчега
и мислех че Той дошъл е
отново.
всички мислехме
за това, изведнъж
просто спираше.
и изглежда винаги спираше
около 5 или 6 сутринта,
настъпваше спокойствие,
но не пълна тишина
защото всичко продължаваше да
капе
капе
капе
тогава нямаше смог
и към 8 сутринта
засияваше
бляскава жълта слънчева светлина,
Вангогско жълто –
неистово, ослепително!
водосточните улуци
облекчени от устрема на
водата
започваха да се разширяват от топлината:
ПУНГ! ПУНГ! ПУНГ!
всички ставаха и поглеждаха навън
към поляните
все още подгизнали
по-зелени отколкото зеленото някога
ще бъде
и към птиците
на поляната
ЦВЪРТЯЩИ
като луди,
неяли порядъчно от 7 дни и 7 нощи
изтощени от дребни
плодове
те изчакваха докато червеите
се покажат,
полу-удавени червеи.
птиците ги грабваха във
въздуха
и ги поглъщаха
жадно; имаше
косове и врабчета.
косовете се опитваха да прогонят врабчетата
но врабчетата
пощурели от глад,
по-малки и по-бързи,
вземаха своя
дял.
мъжете заставаха на верандите
пушейки цигари
съзнавайки
че трябва да излязат там
навън
и да потърсят работа
която може би не бе
там, да запалят колата
която вероятно нямаше да
запали.
и красивите някога
съпруги
заставаха в баните си,
разресваха своите коси,
слагаха си червило,
опитвайки се да сглобят своя свят
отново,
опитвайки се да забравят
ужасната тъга която ги
бе обхванала,
чудейки се какво биха могли да
направят за
закуска.
по радиото
ни бе съобщено че
училището вече е
отворено
и
скоро след това
ето ме и мен
на път за училище,
огромни локви по
улицата,
слънцето като един нов
свят,
родителите ми назад в тази
къща,
пристигнах в класната стая
на време.
Мисис Соренсон ни посрещна
с “няма да имаме междучасие
както обикновено, площадките
са прекалено мокри.”
“ОУ”възкликнаха повечето
от момчетата.
“но ще правим
нещо специално на
междучасието”, продължи тя,
“и ще бъде
забавно!”
е, всички ние се чудехме
какво би било
това
и двучасовото очакване
ни се стори много дълго
докато Мисис Соренсон
преподаваше своите
уроци.
гледах малките си
съученички, те изглеждаха толкова
хубави и чисти и
съсредоточени,
стояха тихи и
изправени
и косите им бяха красиви
под калифорнийското
слънце.
звънецът за междучасие прозвуча
и всички ние чакахме
забавлението.
тогава Мисис Соренсон ни каза:
“сега, това което ще правим
е всеки да разкаже
на останалите какво е правил
по време на дъждовната буря !
ще започнем от първия ред
и там надясно до последния!
Майкъл ти си първи!…”
е, всички ние започнахме да разказвам
нашите истории, Майкъл започна
и така нататък,
и скоро разбрахме че
всички лъжехме, не
съвсем лъжехме но предимно
лъжехме и някои от момчетата
започнаха да се подхилкват и някои
от момичетата започнаха да им хвърлят
лоши погледи и
Мисис Соренсон каза,
“добре! искам
малко тишина
тук!
интересувам се какво
сте правели
по време на дъждовната буря
дори и на вас да не ви е
интересно!”
така че ние трябваше да разкажем нашите
истории, а те бяха
истории.
едно момиче каза че
когато дъгата
се появила
тя видяла божието лице
в единия й край.
само дето не каза в кой край.
едно момче разказа как прикрепил
рибарския си прът
на прозореца
и хванал една малка
риба
и нахранил с нея своята

котка.
почти всеки каза по една
лъжа.
истината бе просто
твърде ужасна и
смущаваща за разказване.
тогава звънецът прозвуча
и междучасието
свърши.
“благодаря ви”, каза Мисис
Соренсон “всичко това бе много
мило.
утре площадките
ще бъдат сухи
и ние ще можем да ги
ползваме
отново.”
по-голямата част от момчетата
аплодираха
малките момичета
седяха изправени и
тихи,
изглеждайки толкова хубави и
чисти и
съсредоточени,
косите им красиви на слънчевата светлина каквато
светът може би никога няма да види
отново.

***

on

автор: Райчо Ангелов

Минувачът ще се вгледа
в черния пясък на витрината,
ще се хване за сърцето,
в хотелска стая
с тъмни очила ще дойде,
без алиби,
ще премине през вратата
на банята и ще види
в умивалника “Пурпурна роза
от Кайро”,
обичам те тази сутрин,
толкова си син,
какво да очаква човек
от една курва,
един час по-късно
ще дойде пиколо
и всичко това ще се
повтори.


* * *

Не искам да ти кажа
нищо,
което ще внесе промяна
в рисунъка на стаята,
червилото,
завивките,
защото не дойде
като момиче
дори не си
от женски
пол обичам те,
разбираш ли
обичам те.


* * *

Госпожице Милост,
ти пак вървиш
от другата страна
на тротоара
не близо,
но винаги около
мен,
изглади си
роклята
да не те блъскат
минувачите,
пък после ще говорим.
Вярно е,
че си хубава,
но, скъпа моя,
и преди всичко
денят още не е
свършил.

***

on

автор: Мерерид Поу Дейвис

Над един аперитив
Ела, светлина на моя живот,
тази нощ
нека бъдем жестоки,
да подмамим момичето малко,
което наричат "Любов",
тази нимфа нехайна -
не помъдрява тя
и все забравя да остави
крилата си зелени, крехки
у дома,
когато покрай нас прелита, като самото лято
да сме жестоки,
да я наречем
наше детенце мило
със невинната усмивка
косите - пълни със цветя
ръцете склочени и пълни със листа блестящи
нека извикаме онази
която наричат "Любов"
и отмъщавайки за нещо
почти забравено
косите да отрежем
ръцете й да прободем
да изгорим очите
и помежду си, усмихвайки се
над един аперитив,
нека отскубнем и разкъсаме
крилете й сияйни, крехки и зелени.

Боса

on



Да ме любиш боса означава
да обичаш смуглите бедра,
дълги и заоблени като лъжици,
стъпалата ми като деца,
пуснати да си играят голи.
Тези непонятни изтърсачета –
волните ми смугли десет пръста.
Ноктите. И “Бабо, дай ми сиренце –
“Мини, чедо по-нагоре.”
Дълги смугли пръсти и прасци,
а нагоре, още по-нагоре
женското напира да разкрие
тайните си, малкия си дом –
- шепнешком –
със мънички езичета.

Сам – сами сме с тебе в тази къща.
Тук земята вдава се в морето.
А морето носи на корема си
мъничка камбана. Цяла седмица
аз съм твойта босонога курва.
Искаш ли салам? Не искаш? Или пък
чаша скоч? Не пиеш? Пий от мен.
Гларусите умъртвяват рибите,
с писъци досущ като дечица.
Като в унес и вълните нощем
все повтарят: “аз съм, аз съм, аз съм”.
Босонога стъпвам на гърба ти.
в утрото играя си на гоненица.
Мигом ти улавяш ме за глезена,
плъзваш се нагоре, по-нагоре
и в жадната мишена ме пронизваш.

***

on

автор: Серж Генсбург

Господ е пушач на пури,
виждам сивите му облаци,
знам, че пуши дори нощем
като мен, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан”,
виждам сините ти извивки,
които понякога ме просълзяват,
ти си господарят ми след Господ.

Господ е пушач на пури
и точно той ми каза,
че димът отвежда в Рая
и аз го знам, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан”
и без тях си нещастна.
Отвори очи на лунната ми светлина
за любовта на Господ.

Господ е пушач на пури.
Близо съм до теб, далеч от него,
искам те за цял живот
разбери ме, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан”.
И искам да видя последната
да гори в дъното на очите ми.
Обичай ме в името на Господа.

Господ е пушач на пури.
Близо съм до теб, далеч от него,
искам те за цял живот
разбери ме, скъпа моя.

А ти пушиш само “Житан”
И искам да видя последната
да гори в дъното на очите ми.
Обичай ме в името на Господа.

Преселението на българите

on

автор: Albatros (Валери Станков)

Не ме интересува как живях.
Защо да си припомням колко хималайски камъни изтиках на баира?
Сега ми трябва вентилатор – да събори
от паметта ми пластовете азиатска прах.
Торнадо да ме издуха гол в космическите дупки на Всемира.
Отново да се потопя в онази светла Титикака от сълзи,
които майка ми изплака, докато се докопаме до Дания.
Защо да си припомням потните бразди по шията на татко,
камшиците, усукали плющящи въпросителни – да бъдем, или не –
върху ушите на каспийското осле,
каруците с натръшканите братя, сноповете разноезични съчки,
колчаните със счупени стрели, изстреляни към бясната съдба,
о, миг, поспри, ти тъй прекрасен си…
Какъв самодоволен самораслек е този Гьоте,
брат му Шекспир.
Бих искал Бог да се смили – и върху тялото ми да извие
небесния маркуч –
от мен вони, край мен вони на древност, лук и вкиснало.
Защо се бави напарфюмираната гмеж от датски принцове?
Сега ли ковачите им чукат бронзовия ключ от крепостта?
Нима не чуват моя глас – покойници, вий в други полк минахте?
Аз идвам.
Историйо, размърдай пожълтелите си страници и виж –
толкова хилядолетна мъка ми се е навъдила в котилото
и толкова по три синджира синове влачи небето след мен,
че изобщо не ми се мисли какво ще остане от Дания,
ако с главите си не счупим ледовете
и с гръкляните си не спрем срутването на китайците.

Kuchinashi* - импресия

on



Автор: fabula

През скритите улички на коварството,
под мъждукащите фенери на интригите,
през безчувствените очи
на масовата безизразност –
тя пристъпва,
по-лека от лебедов дъх.
Оптимистична, разноцветна фурия
с коси от черна коприна,
накичена със златните гривни на изгрева.
Като морска пяна разлива страстите,
възражда сетивата.

Прегръща с фините си ръце,
пронизва с тъмните си очи,
ослепително и стройно е бронзовото й тяло.
Пленява с грацията на движенията си.
Хипнотизира с усмивка.
Подчинява с кадифените нотки в гласа си.
Самоуверена и провокативна,
дръзка и съблазняваща,
чувствена и екзотична,
вие сексапила си
като дим от съновидение.
Излъчва пищен аромат на мандарина и магнолии
в трептящ мистериозен танц,
вибриращ в деликатния букет на бляновете.

Пали въображението
между съня и събуждането.
Отронва се от мътния вихър на нощта,
като оптически диамант,
който изпълва пространството
на възприятията ти с красота.
Дива, боровинкова,
с плътността на сочна слива
и искряща от свежест –
притегателната й сладост
разстила червения килим на изкушенията.

Поканен си на мистериозно пътуване
в харизматичната симфония на чувствата,
които ще обгърнат
възприятията ти с благоухания.

Amour!

Притегли я към себе си,
изпълнен със слънце и солен бриз.
Улови я, преоткрита
в свободата да изразиш себе си.
За нея животът е игра
с изгарящо желание за приключения
в магичната прелюдия към вечността.

*японска гардения

милки уей в чаша от балон

on

автор: fabula


Преди разсъмване
вися по радиуса
на чаша формалин
като послушна кукла
вързана до пъпа си
в реанимацията
на непознато тяло.

Копринените ми
къдрици
попиват кръв
от скалпела на
Миналото.

Това, което съм –
е смях в архив
с червена панделка
за декорация.

Нощта е ножица
за въображаемата радост.

Със пръстчета,
изплашени
като гризачи –
копая нов мираж
в безлунието на бедрата си,
където хиляди зори
са изпарили мека влажност –
а слънцето
като солен балон
пресипва изтока във запад.

?!
(Ако обаче
по_върна млякото си
в чашата –
незабележими ли
ще са мигачите които
свиват пътя за обратно.)

не си ме докосвал

on

автор:Силва Грийн (dakota)

Не си ме докосвал,
а търся ръцете ти.
Не си ме целувал,
а тръпнеш по устните.

Не спя, за да чуя
дъха на магията...
Да лумне небето -
да пламне в косите ми.

Дъги да заплитат
в сърцето ми щастие...
Ще мина през вятъра.
(През... самотата.)

Когато безкраят
ме слее със огъня,
лишена от спомени -
ще чуеш да казвам:
- Обичам те, много!
Какво още чакаш...

Не си ме докосвал.


раждане

on




автор:Силва Грийн (dakota)
Раздел: Сюрреалистична поезия


И този дъжд пътеките си изваля...
И проследих флоралната си същност.
Преформулирам тялото си –
разцъфнало във кактусова длан.
През звуци на тропическо прощаване
топи се ароматът на нощта.
Болят ме лактите от съзерцание.
Оформям се в познатите черти –
в пространство от небрежна подреденост.
И помня болката на своето създаване –
фрагменти в тънък слой
(не може другото да е това,
и пак да е обратно).
Закръглям цветните лехи
на незавършени вибрации.

Във сенчестото кадифе на мисълта –
горещите следи на ново раждане.


кланица за мечти

on

автор:Силва Грийн (dakota)


Защо да те питам дали ме обичаш,
защо да те чакам за отговор нов...
Каквото е дадено - взето и пито е.
Единствено плащаме само пред бог.
Когато си тръгваме все сме невинни,
развяли причини с мотиви безброй.
Накълцали ситно трупа на красивото,
го крием в бръшляна на чакащи спомени.
Защо ли да питаме кой е предателят,
когато прогаряме с мисъл душите си...
Със вътрешни котви сами се потапяме
и давим духа си във кръв от мечтите...
Защо да те питам дали ме обичаш?!
Когато изсмуква ни безразличието...
С отрязан език е последният писък,
проклинащ съдбата, която орисахме...

Наздравица за нас

on


автор:Силва Грийн (dakota)


Разни „треньори” по късите пасове
все ни подрязваха пътя –
суха храна не подхожда на жаждата
щом е в потока на чувствата...

Любех те звездно в небето от мигове
с нощи към рая препускащи –
губех плътта ти и с ада настигнах те
с гъста/и вина от кръвта си.

Хайде, наливай... До дъно да пием,
че нацъфтели са чашите...
В зеления сън на мечтите изригващи
ще се прераждат сърцата ни...


Бележка на хладилника

on



автор: angellaura

не забравяй да ми донесеш
една дъждовна капка
два слънчеви лъча
три звездни намигвания
четири маха на пеперуда
пет листчета от незабравка
шест цвята от дъгата
ще приготвя
седем дни любов

Заявка за приятелство

on

автор: kamik (Камелия Кондова)


Наясно съм - не се пристъпва в храм,
за да разплискаш тъмната обида.
И затова на прага му съм. Сам.
Във мъжки род. Жената си отиде.
Гримирам я отскоро всеки ден.
Разхождам й краката по банкети.
Да ти прости и да се върне в мен.
Но само опаковката й свети.
Насилвам опаковката й с бяс
/със мъжки бяс/ във тебе да се сгуши.
Успявам даже да откопча страст.
Но не море - очите й са... суша.
Не бих си позволила този стих,
ако Жената може да възкръсне.

Е, мисля, че по мъжки обясних
защо не искам да ми купиш пръстен.

Писна ми!

on

автор: kamik (Камелия Кондова)

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.

здравейте, как сте?

on

автор: midnight_witch


здравейте, как сте?
Ч.Буковски

добре съм
примерно казано
дори повече от добре - не спя на улицата имам какво да ям
дори мога да си избера и да си поръчам
имам пиене в което да се удавя
имам прозорец през който да наблюдавам съседите
или тяхното куче което се облекчава пред вратата ми
имам смях които може да звучи като истински
имам и такъв които е съвсем беззвучен
питай старият клен
до прозореца
като аквариум
в този квартал
в който всички се движат по разписание
малка гланцирана илюстрация
за луксозното издание на Наш дом
вратите са отворени
вратите са затворени
вратите са паст
която поглъща хора чанти палта и шапки лица
чието изражение винаги е едно и също
кимвания
и една леко гримирана любезност
и едно принудено очакване
и едно вероятно облекчение от това
че си добре

въпреки че на никого не му пука за теб